През миналата година Българската православна църква в лицето на Неврокопска митрополия започна процедура по канонизация на убития през 1948 г. Неврокопски митрополит Борис. За целта се събират материали за живота, дейността и личността на дядо Борис. В серия от публикации вестник "Стандарт" ще ви запознае с личността на този велик човек, направил много за Българската православна църква и дал живота си за вярата.

Защо лепнаха клеймо на БПЦ през 1872 г.

През последните години понятията „ерес", „разкол" и „схизма" станаха твърде популярни у нас. Те са били тема на деня и през печалната 1872 година, когато върху отурдения ни и обременен от турското робство народ и върху родната ни православна църква е лепнато клеймото „схизматична".

Но що е това ерес, разкол и схизма? Св. Василий Велики (330-379) в писмо-отговор №188 до Амфилохия, отнасящо се до канонични въпроси, дава следното обяснение на понятието „схизма": "Това са сборищата и събранията, които устройват непокорни презвитери, епископи и невъзпитани народи".

Такова сборище ли е била основаната със султански ферман на 28.02.1870 г. Българска автономна поместна църква, наречена „екзархия"? Тя е била законно учреждение на българския народ. Нещо повече, държавната власт (в случая турската власт) не учредила самоволно отделна църква, а възстановила по-рано унищожената от нея без достатъчно основания Българска православна църква, която била призната за законна и канонична както от византийския император, така и от Константинополската (Цариградска) патриаршия.

Печалните последствия от обявяването на Българската православна църква за схизматична, т.е. за отпаднала от правата вяра, чужда на едната свята, съборна и апостолска Църква, едва ли са могли да бъдат предвидени в оня напрегнат момент, когато болезнено честолюбие, човешки амбиции и страсти, политически комбинации и др. заглушили отмалелия глас на любовта и се оказали по-силни от църковните интереси. Последиците обаче се почувствали осезателно в живота на Православната църква. Схизмата станала съблазън за вярващи и невярващи. Тя хвърляла сянка върху органическото единство на Православната църква, открила мъчителна рана върху снагата й, улеснила аспирациите на чуждите религиозно-политически пропаганди, които работели в ущърб на светото Православие.

Макар че схизмата не смутила и не обезкуражила нито клира, нито българския народ, все пак тя възбудила недоумение и болка в душите на вярващите. В продължение на десетилетия тя била причина за редица затруднения на родната ни Църква – „отделяща ни от нормалното и редовно общуване с православния свят и ни спъвала в общоцърковното православно строителство".

Българският църковен въпрос обаче привличал вниманието както на заинтересованите страни - както на дипломати и журналисти, така и на поместните църкви-сестри. Посредничеството на Руската православна църква в началото на XX век спомогнало за създаване на нов климат в отношенията между Цариградската патриаршия и Българската църква.

След Междусъюжническата война (1913) и Първата световна война (1914-1917) възникнали нови пречки по пътя на мира и единството между Българската екзархия и Цариградската патриаршия. В годините 1922-1927 Българската православна църква установила редица контакти на канонически връзки с много сестри – православни църкви. При така създалата се ситуация схизмата оставала просто формален акт, свързан с едно бреме, което тежало както на Българската, така и на другите православни църкви. Затова все по-често се издигал глас на вдигане на схизмата и постигане на всеправославно единство.

Св. Синод праща епископ Борис
на преговори в Йерусалим

У нас въпросът за вдигане на схизмата и помирение с Цариградската патриаршия за пръв път бил поставен на разглеждане от архиерейския събор, провел се между 8 и 10 юни 1929 година.

Съзнанието за липса на пълен мир, живо единение и правилни канонически връзки между отделните автокефални православни църкви накарало представителите на Всеправославното съвещание във Ватопедския манастир през 1930 г. да възложат на Йерусалимската църква да посредничи межу Българската православна църква и Цариградската патриаршия за преодоляване на достопечалната схизма. За тази цел Българската църква и Сионската църква се споразумели да се започнат неофициални и поверителни разговори в светия град Йерусалим. И в заседанието си на 9 април 1932 г. българският Св. Синод решил да изпрати свой делегат в Йерусалим, където да се изясни становището му по въпроса за създаване на правилни канонически връзки между Българската църква и Вселенската патриаршия. За делегат, натоварен с тази важна и високоотговорна мисия, бил избран тогавашният главен секретар на Св. синод – Стобийският епископ Борис. Изборът паднал върху него не случайно, а защото епископ Борис бил с доказани качества на добър дипломат и човек, който довежда до успешен край всяко наченато дело.

Няколко дни по-късно (на 12.IV.1932), епископ Борис отпътувал за Йерусалим и пристигнал там на 19.IV., където се представил на Йерусалимския патриаршески местоблюстител – Високопреосвещения Птолемаидски митрополит Келадион, в присъствието на още шест членове на патриаршеския Св. Синод.

Определена била четиричленна комисия на Йерусалимската патриаршия, начело с митрополит Келадион, която да води разговори с българския делегат епископ Борис.

В проведените разговори на 22, 23, 25 и 27 април 1932 г. епископ Борис акцентирал върху най-важните моменти от историята на Българската православна църква – кога е създадена, призната за независима и разкрил произволните домогвания на Цариградската патриаршия, която противоканонично и противоцърковно унищожила независимата Българска православна църква и хвърлила паството ѝ в тежко духовно робство и непоносимо угнетение.

Обявяването на Българската православна църква за чужда на Православната, т.е. схизматична, според епископ Борис било „осъждане, което не може да бъде оправдано с никакви закони - нито божествени, нито църковни, нито човешки".

За постигане на редовни канонически връзки между Българската православна църква и Цариградската патриаршия епископ Борис поставил три условия:
1. Патриаршията да ревизира и отмени онова осъждане, което тя произволно произнесла против българския народ и неговите духовни пастири при възстановяване на Българската православна църква.
2. Да признае официално Българската православна църква за автокефална, която физически е независима.
3. Да се дадат на българите, живеещи в съседните на България държави, елементарни човешки права, а именно да се учат и да се молят на майчиния си език и да имат свои църковно-религиозни общини.

Важните заключения от проведените разговори по време на няколкодневните заседания били направени лично от епископ Борис:
1. Св. Синод на Българската православна църква да прати писмена жалба на Вселенската патриаршия, че няма още редовни канонически връзки между тях и желанието да бъдат създадени такива. В същото писмо да поиска отменянето на онова осъждане, с което тя през миналия век е лишила от духовно звание някои български йерарси и обявила българския народ за чужд на Православната църква. И официално да бъде призната Българската православна църква за автокефална.
2. Вселенската патриаршия писмено да отговори на Българската православната църква, че и тя искрено желае да се създадат редовни канонически връзки между двете православни църкви.
3. Размяната на тия две писма да означава и фактически, и официално, че са възстановени вече каноническите връзки между двете православни църкви.
4. Всяка от двете църкви сама за себе си да уведоми останалите православни църкви.
Вселенската патриаршия да покани Българската православна църква за участие в православното съвещание, което било насрочено през същата година във Ватопедския манастир.
5. Представителите на двете църкви да отслужат във Ватопед Божествена литургия, а след това панихида за починалите Цариградски патриарси и български йерарси от началото на българо-гръцкия спор, както и молебен за Вселенския патриарх и Св. Синод на Българската православна църква, за клира и паството на двете православни църкви.
6. На следващия ден делегатите на всички православни църкви да отслужат съвместно св. Литургия и молебен.
7. Екзархийското наместничество в Цариград и за в бъдеще да се грижи за религиозно-нравствените и духовно-просветни нужди на българите в Турция.

След като приключили разговорите на 27 април, епископ Борис узнал, че в Йерусалимската патриаршия е получена телеграма от Цариградската патриаршия. В нея се разпореждало да се прекратят разговорите и да се чакат инструкции от Цариград. Йерусалимската патриаршия поискала да ѝ се изпратят незабавно тези инструкции.

От Цариград се получила втора телеграма, с която се съобщавало, че инструкциите се изпращат по пощата.
Тези неочаквани съобщения от Цариград предизвикали неприятна изненада в Йерусалимската патриаршия и създали голямо недоумение. Защо тези инструкции на Вселенската патриаршия не са били съобщени по-рано, че на Сионската църква е възложено да посредничи за помирението на Българската и Цариградската църкви ? Възникнал и въпросът откъде могат в Цариград да узнаят за пристигането на Стобийския епископ Борис в Йерусалим за преговори?

По-късно се установило, че един следпразничен сутрешен софийски вестник съобщил за заминаването на епископ Борис с важна мисия за Йерусалим – премахването на схизмата.

На 7.IV.1930 г. епископ Борис тръгнал към България и пристигнал в София на 17-ти същия месец. След близо едногодишно мълчание от страна на Йерусалимската патриаршия, с писмо от 31.03.1933 г. епископ Борис се обърнал към местоблюстителя ѝ – Птолемаидския митрополит Келадион – и попитал защо няма отговор, пристигнали ли са инструкциите от Цариград и дали е придвижен българският църковен въпрос.

С писмо вх. № 4259 от 13.06.1933 г. местоблюстителят на Йерусалимската патриаршия отговорил на Главния секретар на Св. Синод – епископ Борис, че все още не са пристигнали обяснения от Цариград, но се изразяват надежди, че започнатото дело няма да остане полузавършено, а ще бъде увенчано с успех.

Йерусалимската патриаршия изпраща писмо №332 от 15.04.1934 г. (вх. № 4406 от 15.V.1934 г.) до Наместник-председателя на Св. Синод на Българската православна църква – видинския митрополит Неофит, в което му изпраща окончателните предложения, одобрени от Вселенската патриаршия, съгласувани преди това с епископ Борис в Йерусалим. С писмо № 334 пак от 15.04.1934 г. Йерусалимската патриаршия съобщила и на епископ Борис условията за премахване на аномалиите по схизмата.

Изолацията пада на 22.02.1945 г.

След това причини от съществен характер спират временно преговорите за възстановяване на каноническите връзки на нашата църква с Вселенската патриаршия. Св. Синод на Българската православна църква в заседанието си от 28.XI.1944 г. отново подема въпроса за вдигане на достопечалната схизма. Постигнатите резултати от Стобийския епископ Борис през 1932 г. в Йерусалим били вече добра основа за водене на по-нататъшни преговори по отстраняване на схизмата.
По решение на Св. Синод на БПЦ, прот. №361 от 21.01.1945 г., са упълномощени да водят преговори с представители на Вселенската патриаршия за възстановяване на благодатното братско общение – Неврокопският митрополит Борис, Търновският митрополит Софроний и Величкият епископ Андрей.
Поради редица пречки, които възникнали от външно естество, в това число и лошите метеорологични условия, нашите Високопреосвещени делегати – митрополит Борис и митрополит Софроний, пристигнали в Цариград на 3.02.1945 г. Третият член на делегацията - епископ Андрей, бил временно управляващ Екзархийското заместничество в Цариград и ги очаквал там. Вселенската патриаршия определила четиричленна комисия, с която нашите делегати, предвождани от митрополит Борис, да преговарят.
По време на всички преговори ръководно начало били изработените в Йерусалим условия, одобрени от Патриаршията и от Св. Синод на БПЦ, и за които немалка заслуга имал дядо Борис още като Стобийски епископ, главен секретар на Св. Синод и пратеник в Йерусалим.
Лично митрополит Борис е ръководел българската църковна делегация при преговорите. Въпреки възникналите затруднения в процеса на дискусиите – някои среди в Цариград изтъкнали необходимостта, въпросът за помирение на двете църкви да се реши на Поместен събор, какъвто бил свикан на 16.09.1872 г. – митрополит Борис успял да убеди преговарящите си събратя, че това не е нужно.
И така, на 22.02.1945 г. достопечалната схизма била вдигната. Неврокопският митрополит Борис неотклонно присъствал при подписването на историческите документи и подготовката на съвместната служба в историческия храм „Св. Стефан", както и при посещението на синодалните архиереи.
Веднага след църковното тържество в патриаршеския параклис „Св. Андрей Първозвани" на 22.02.1945 г. по повод вдигането на схизмата и възстановяването на общението между двете православни църкви, се пристъпило в Патриаршията с любов и радост към изготвяне на „Томос" за автокефалията на Българската православна църква.
На 13.03.1945 г. преди обяд Вселенският патриарх Вениамин и членовете на синода му извършили богослужебно последование в заседателната зала на Патриаршията, при което било прочетено на всеослушание съдържанието на „Томоса". След това се пристъпило към неговото подписване. Пръв го подписал патриархът, като добавил към калиграфски изработения му подпис:
„Потвърждавам".
След него пристъпили към подписване останалите 12 на брой синодални архиереи. След приключването на подписването патриарх Вениамин поел „Томоса", обърнал се със специално слово към българските делегати и го подал с молитвени благопожелания. Томосът бил поет първо от Неврокопския митрополит Борис, който го целунал и подал на другите двама български делегати.
След това митрополит Борис благодарил на Негово Светейшество и на патриаршеския синод. Така Неврокопският митрополит Борис изпълнил историческата си мисия, допринасяйки за изтръгването на бодливия трън, какъвто била наложената схизма.
Благодарение на редките си дарби и умения, които проявявал особено в общението си с хората, както и на високата си култура и живо православно съзнание, Неврокопският митрополит Борис успял да спечели сърцето и на Вселенския патриарх Вениамин. С послание вх. № 2137/26.03.1945 г. до Вселенския екзарх Стефан, патриархът изразява дълбокото си възхищение и задоволство от мъдростта, както и от умението на българската делегация, предвождана от Неврокопския митрополит Борис, като казва: „техният принос към историческото дело беше твърде ценен".
Още преди изготвянето на „Томоса" българският екзарх Стефан изпратил телеграма до митрополит Борис в Цариград, в която му благодарил „за проявения такт и мъдрост по уреждането на тъй деликатния въпрос". И днес от дистанцията на времето всички ние можем ясно да видим извършеното добро църковно-народно дело и трезво да преценим неговото значение. Можем да огледаме също така и неблагоприятните обстоятелства и времето, в което то бе подето и завършено.
Трябва да благодарим на Всеподателя Бога, че Сам Той е премислил и ни е дал такъв архиерей, който е чест не само за св. Неврокопска епархия, но и гордост за родната ни православна църква и за цялото Православие въобще.