Ева Борисова се завърна от края на света

Ева Борисова се завърна от края на света | StandartNews.com

Актрисата бизнес дама занесе снега до Камино, но получи диплом за пилигрим

През лятото на всеки час в Сантяго ди Компостела финишират по 1000 пилигрими от всички континенти. През зимата те са не повече от 15 на ден. А през февруари, когато над Северна Испания се изсипа невиждан и нечуван сняг, между търсачите на силни духовни и физически усещания се оказа Евелина Борисова - логично за всички, които са наясно с природата й на номад. Актрисата, която се прочу като една от най-сериозните бизнес дами в родното светско общество, обаче няма необходимост да доказва, че е мъжко момиче. Въпреки нежната си и изтънчена светлокоса и светлоока визия, тя никога и по никакъв повод не се е вписвала в клишето "красива блондинка, която се чуди какво да прави". Винаги се е хвърляла с еднакъв разум и хъс в киното и в театъра, в образа на своята разследваща журналистка Светлана Стефанакова в сериала "Седем часа разлика", в дирижирането на най-модерните американски терапии за хубост и здраве, за подмладяване и разкрасяване, които представя у нас. В създаването на тренировъчния лагер "Тракийски скали" край Каварна, където всеки може да опознае границите на мераците и волята си, докато се пробва в дузина екзотични спортове и приключения като на кино. Неслучайно "Скалите" попаднаха в годишната класация на британския "Таймс", който го класира топ 5 на Европа.

Евелина тези дни са завърна от шестото си световно пътешествие - и първото в Европа. По Камино - прочутия път на пилигримите до Сантяго ди Компостела. Шегува се, че досега се е въздържала да броди из Стария континент, защото в него няма професия "шерп" - като в Азия и Южна Америка. А колкото и да си пада по екстремности, не е чак толкова голям мазохист, че да носи 20-килограмовата си раница в продължение на дни.

Когато решава, че поема, Евелина първо се обажда в агенция. Оттам небрежно предлагат: 2000 евро. Казва им учтиво: "Благодаря, ще си помисля". И сяда пред компютъра - за два дни успява да уточни всичко, от самолетните билети до хотелите. Колкото и да звучи познато и лесно, съвсем не е така - защото човек трябва да е наясно с усилията, които ще съумее да инвестира и да прецени по колко километра ще измине, за да си ангажира място за спане вечер.

"В началото, естествено, не знаех много неща за Камино. Сега мога да организирам целия български народ - при това по най-евтиния или по най-подходящо бюджетиран начин", категорична е Борисова. Всичко е от вчера за днес - замисля го в сряда, в петък вече е на терминал 2. Всички й казват: "Ти луда ли си, там се ходи през лятото". Но тя не желае - тогава там е манифестация. А иска да отиде - Камино е в "задължителния" й списък. Не е мотивирана от религиозни причини. Движена е от вечното си любопитство, от желанието да се пробва. (Като в онзи случай преди години, когато треньорът й по ски пита кой ще се спусне с него от Мусала по краткия път и само Ева го следва в устрема надолу, който изпилил нервите на останалите.)

"Минимумът е 100 километра - за да ти дадат диплома. Защото какво е съвременната цивилизация без документ? Направихме преход от 150 километра. Както бях планирала всичко и прекрасно, така се изправих пред две сериозни препятствия. Слава Богу, хотелите работеха - въпреки че през този сезон отворените са десет-двадесет пъти по-малко, отколкото през останалите месеци. Почти постоянно аз и моята спътничка бяхме единствените - а това означава студено. Другият голям проблем беше багажът. Всичките фирми, които го пренасят от едно до друго място, не работеха. Тогава отидох в пощите. Те се съгласиха на куриерската услуга - но без събота и неделя. Така че трябваше да си носим всичко с нас. Преопаковахме - в малки ранички за няколко дни. Но няма проблем да си пазаруваш. Не е като в Азия. В сравнение с това, което съм правила там или в Южна Америка, това си беше разходка в парка - е, с няколко хълмчета по пътя".

Суперизненадата обаче дошла от снега. Евелина, като всеки печен пътешественик, проверила и сравнила метеорологичната прогноза по всички възможни европейски, руски и американски сайтове. Те до един обещавали до десетина градуса през деня и инцидентен дъждец, превръщащ се в сняг само по високите места. И след като кацнали в приятно и лъчезарно време, осъмнали във виелица, парцали и киша. Това станало в Леон, откъдето трябвало да тръгнат. И се наложило Евелина да преизчисли рисковете - нямало защо да влизат в планината, която не познават. "На подобни пътешествия тръгвам само с жени. Те са по-стабилни, по-сигурни като партньори в трудностите. Мъжете обикновено не са много полезни. Извинявам се на силния пол". И се оказало, че двете дами са постоянно мокри - и отвътре, и отвън. Поддържали активно темпо, което, естествено, ги изпотило като на пътечката в хипоксито. А пък небето ги ръсело редовно - да им върви по вода. Минават до 25 километра на ден - реално не са прекалено много, но дотежавали на финала. Вечерта били абсолютно скапани.

Евелина и дружката й срещали няколко групи японци - по двама, по трима, по петима. Имало е и няколко двойки от страната домакин. И едни момчета, които буквално тичали по друмищата. По маршрута се появила и жена - абсолютно соло. Ева обаче скъсала само един чифт обувки - любимите, подарък от Деница, душевна бойна другарка, с която се разбират и без думи. Най-много пари похарчила в Испания за лепенки за краката.
"Колко пъти може да останем сами със себе си? Рядко, много рядко. Ходенето не е толкова интересно. По-важното е, че докато вървиш, в главата ти се случват разни полезни неща. Точно това си осигурявам на пътешествията - по десетина часа, през които в съзнанието се въртят по сто варианта. За живота, за бизнеса, за кариерата, за близките... Очите, разбира се, гледат жадно. Камино е много добре обработен маршрут. И няма никакви поводи за притеснения по него. Бях питала дали съществува статистика за изяви на враждебност. Хората дори се учудиха на въпроса ми. Все пак на различни участъци от пътя патрулираше полиция. По принцип обаче нямаше и миг, в който да сме изпитали смут. Организацията им е толкова регламентирана, че във всеки следващ хотел знаеха кога да ни очакват. Испанците наричат ходещите по пътя "перигринос". И ги приемат с открити сърца".

На един от завоите срещнали момче, което събира пари за състезание на инвалиди - срещу фланелки, а не даром. "След като ни ги подаде, тръгна да пише фактури, билетчета или там, каквото трябва. Запитах го: "Какво толкова се задълбаваш, няма проблеми, това са подробности". А той ми отвърна: "Не, не, много е важно. Искам да провериш дали правилно съм изписал името ти. Защото то, както и тези на останалите, които са ни помогнали, фигурират на големи плакати. Носят ги хората по време на състезанието." Човекът се държа адски достойно - в начина, по който поиска парите срещу фланелките, в начина, по който ги взе. Не като някакъв молител или просяк. А с чувството за значимостта на това, което прави. С идеята за мисия. Така че дадохме с кеф."

Въобще испанците са паснали на Евелина. Огромните им катедрали я оставили без дъх. В албергото - техните малки хотели, тип страноприемници или хижи - можело да се спи по 6 евро на вечер.

"Хората бяха адски мили. Огледаш ли се на някой кръстопът, веднага сладка леля се появява на някой прозорец в съседна къща и ти казва: "Натам, натам". В кафене ни дадоха току-що изпечен хляб, без да се вълнуват дали ще им платим. Във всеки двор имаше някакво производство - от градините до фермите. Пред къщите - нормални автомобили среден клас. Страшно съвестни, подредени, трудолюбиви. Свежари, готови за общуване. Приказни. Живи и активни мъже и жени, които работят - няма празни села, няма запустели райони. Няма седянки пред кръчмата и тюхкания как нищо не им се получава и че гадната държава не си мърда пръста за тях. И че ако някой им осигури едни пари, може би "бизнесът" им ще потръгне. А всички бяха в шок от снега. Само за него говореха по телевизията. Обсъждаха колко малко са предполагали, че ще споходи. Но въпреки това никой не използва снега като "природно бедствие", за да оправдае с него нищоправенето си - така, както става у нас".

Като пристига на финала, питат Евелина каква диплома иска - религиозна, духовна или туристическа. "Замислих се как се чувствам и избрах духовната. Тя най-вярно отразява изживяването - поне моето. Ако не си вярващ, туристическите забележителност няма да ти подействат. Важна е енергията - а тя идва от освобождаването на мозъка ти от клишетата на всекидневието. Независимо кой си и къде живееш. Колкото и абсурдно да звучи, снегът се появи по Каминото в мига, в който стъпихме там".

Евелина не говори по мобилния почти с никого. купува испанска карта и изключва българския си телефон. Докато не стъпва на летището в София, не го включва. "Естествено, дъщеря ми Тони, годеникът ми и човек от офиса можеха във всеки момент да ме открият. Останалите имат вайбър - ако нещо е чак толкова важно. Но да не би нещо да се случва в България? Всички знаем, че каквото е било през предишните две седмици, същото ще бъде и през следващите две. Нима нещо се променя? Когато си там, под открито небе и откровен пред огледалото на "аз"-а си, бързо осъзнаваш, че всичко може да почака - както повечето неща в живота. Ако поне в един момент от годината не си позволиш пълна почивка, съчетана с физическо натоварване, изпушваш - и няма спасение. Достатъчно е само да се огледаш по улиците, за да видиш какви хора ходят наоколо. Достатъчно е да пуснеш телевизора - на всеки канал се карат за глупости, за дреболии, за безумия... Народът е напрегнат и изтрещял. Разменят се обиди, валят недостойни квалификации. Да не говорим, че от сутрин до вечер ни бомбардират с "черни" новини. Като че ли ще живеем по 200 години", анализира Ева.

Финалът на пътешествието е в Мадрид. Там я чака годеникът й - с нетърпението на влюбения мъж, който е очарован и възхитен от характера и действията на своята избраница.

През септември Ева си направила "експеримент", който е задраскала в личната си програма преди десет години. Навива се на ваканция в продължение на 10 дни - на прочут далечен остров, с къща край брега на океана и с джакузи на терасата. И се убеждава - абсолютно категорично, че подобен тип релакс не е за нея. "Няма нищо по-гадно от физическа и душевна леност. Е, вярно, че нямаше никой, но какво от това".
Миналата година Ева стъпи в Ушоая, Патагония - при пингвините, последните жители преди Антарктика. Сега, в Испания, се озовава на мястото, откъдето са отплували великите мореплаватели. Блазни я поредна експедиция - до следващите педи земи, оповестени в световната литература като "края на света". Защото за нея е важно да изпълва понятията със съдържание, да ги осмисля с живот, да ги подрежда в личната си класация от емоции - а не да остават на книга, лишени от пълнокръвието на изненадата и динамиката. "Чух, че някъде из Финландия имало "край на света" - скоро ще се заровя в детайлите", зарича се тя.

Вижте всички актуални новини от Standartnews.com

Коментирай