Архиерейско послание към клира и миряните на Пловдивска епархия по повод 24-ти май и някои актуални въпроси на братската любов и солидарността между православните и в частност между славянските народи
Всяка година на 24-ти май отправяме възхвала към Светите братя Кирил и Методий и към техните ученици, българските първоучители и просветители светите Климент, Наум, Горазд, Сава и Ангеларий. Всяка година от медийни и други трибуни ни заливат славословия и венцехваления към тези светилници на Православната църква за това, че са дали на българския народ, а чрез него и на всички славянски православни народи „четмо и писмо".
Само тук-там в публичните речи се споменава, че Светите седмочисленици са създали азбуката, не, за да пише с нея кой каквото му хрумне, а за да могат славянските народи да прочетат и разберат на собствения си език Словото Божие! Да научат и осмислят деянията, жертвата и подвига на Иисус Христос. Да отправят към него молитва с думи, чието значение осъзнават. Не просто, за да си пишем на кирилица, а за да се научим на любов. На онази любов, която е истинската спойка между братята, която ни позволява да разбираме другия, да споделяме неговите тегоби и неволи, да се сърадваме с неговите радости и, която, в крайна сметка, изгражда Христовата Църква и на която се крепи православната солидарност.
През последните месеци много мои епархиоти ме питат
какво стана с християнската православна солидарност
какво стана с братската любов? Те питат това, защото чуват за някакви непрекъснати дрязги в общността на православните християни отвъд западните граници на българския диоцез, чуват страшни думи като „канонично провинение", „колективно прегрешение", та чак „схизма" и „национално предателство". Чуват, че наши братя и сестри, православни християни, с които пишем и четем с едни и същи букви, от десетилетия са изключени от общението си с поместните църкви – членове на Едната, Света, Вселенска и Апостолска Православна църква и сега вопият и със сълзи на очи молят да бъдат приласкани в православното семейство. Питат ме мои епархиоти, защо тези наши братя и сестри не биват приети? Нима става дума за доминация, за показване на сила, за задържане на „завоювани територии"? Нима не става дума за човешки души? Души на наши братя и сестри в Христа. Питам се и аз как е възможно в продължение на десетки и десетки години, православни християни отвъд Деве баир, да бъдат третирани като схизматици, техни свещеници да не могат да съслужат със свещениците на другите православни църкви, да се боим от съприкосновението едни с други в благодатната Света литургия? Не това е била идеята на Светите братя Кирил и Методий, когато са ни давали азбука, на която да разбираме Словото Божие и да се разбираме помежду си. Със сигурност не е била това идеята им!
Разбира се, че говоря за православните християни в съседна Македония. Много думи се изприказваха напоследък, Светите синоди на почти всички поместни църкви се занимаваха и се занимават с проблема. И не се вижда изход.
Напротив, ситуацията сякаш става по-сложна
Сякаш наистина врагът на Христа, който е враг и на Неговата Църква, си е поставил за цел да разбие православната общност и в частност любовта и солидарността между славянските православни народи.
Вижте какво се е случило! В македонските земи днес действат две институционализирани православни църкви. Едната – Македонската православна църква – Охридска архиепископия е призната от светското правителство на Република Македония, но не е призната от поместнитеправославни църкви. Другата, нарекла себе си Православна охридска архиепископия, е била забранявана и преследвана от македонските светски власти, но е канонично призната от поместната Сръбска Православна Църква, с това име. Тя е призната и от БПЦ, като митрополити членове на нашия Свети Синод съслужиха Света Литургия с архиепископ Йован Вранишковски, титуловайки го Охридски архиепископ. Само преди няколко месеца Европейският съд за правата на човека е наказал македонската държава затова, че е отказала да регистрира, а така също и да позволи да изпълнява мисията си Сръбската Охридска архиепископия на Вранишковски. От това изглежда, че проблем няма. Проблем обаче видимо има. Народът на Македония не зачита поставения от сърбите архиепископ Йован Вранишковски независимо че е каноничен, а зачита други епископи, които са изключени от канонично общение. Признанието от страна на БПЦ на Сръбската Охридска Архиепископия изглежда не помага, щото вярващите в Македония да я припознаят и да зачитат нейния архиепископЙован Вранишковски. Съмнявам се, че и решението на Европейския съд ще ги накара да го зачетат. Напротив, това решение създава още по-голям проблем, защото всеки православен знае, че споровете в църквата трябва да се решават вътре в църквата и никога не трябва да се прибягва до светски съд! Насила любов и уважение в Църквата не могат да се получат, а още по-малко по заповед от светски съд, пък бил той и европейски.
В момента ние, БПЦ, търпим упреци от много страни
Например защо се ангажираме с македонския църковен въпрос? Ангажираме се, защото бяхме ангажирани. Не може да се отблъсква протегната за помощ ръка. Не може да се гледа безучастно, как православни християни страдат в продължение на повече от петдесет години и да не ти трепне сърцето. Нечовешко е. От другата страна търпим упреци защо не се ангажираме достатъчно, например като признаем едностранно автокефалия на МПЦ? Тези, които ни упрекват, знаят, че не става така. Знаят, че Едната, Света, Вселенска и Апостолска църква не е човешко творение и, че в нея има установен от Бога ред. Вярното решение не е такова, каквото някому се иска, бил той обществена група за натиск, светски политически фактор или дори отделна поместна църква. А такова, каквото Бог иска. Нашата работа е да си припомним как Бог изисква да се постъпва в такива ситуации.
Чуден е Божият промисъл! Защо точно земите на свети Климент и свети Наум се превърнаха в поле на църковни раздори и в пробен камък и изпитание на вярата на всеки един от нас? Дали не е точно това промисълът! Да бъде изпитана вярата ни! В случая вярата се изпитва през един въпрос към всички поместни православни църкви: са ли те в състояние да проявят братска любов към страдащите и солидарност помежду си или не са? И един друг въпрос, специално към БПЦ: ще участваме ли и ние в безкрайното разтерзаване на този изстрадал народ или ще сме Църква, която дава пример?
През месец юни 2010 г. в Пловдив ни посети Негово Светейшество Вселенският Патриарх и Архиепископ на Константинопол – Новия Рим Вартоломей. Впечатли ме това, че както в разговорите ни, така и в официалните обръщения той изрично назоваваше БПЦ „първородната дъщеря на църквата-майка – Константинополската патриаршия". Това определение Негово Светейшество Вартоломей използва и при всичките си други посещения в България. След като той го казва, то нито ние, нито някоя от другите поместни църкви имаме право да се съмняваме в думите му. Всички поместниправославни църкви в славянските страни са дъщери на Константинополската църква. Църква-майка е Константинополската, първородната й дъщеря е Българската, останалите поместни църкви са по-млади.
Нашето първородство не ни дава права да обявяваме автокефалии или самостоятелно да разсъждаме спорове, възникнали в лоното на други братски поместни православни църкви. Но се надявам, че това първородство ни дава поне морално основание да обърнем внимание на своите по-млади сестри църкви върху няколко принципни положения.
Първо, че всякакви спорове вътре в църквата се решават вътре в нея, не бива да се предоставят за разрешаване от политици и в никакъв случай не бива да се отнасят до граждански, светски съдилища, които спокойно могат да имат виждания и цели, които не е задължително да са ориентирани към доброто на Църквата и спасението на душите, а напротив, да всяват още по-големи раздори. Второ, ако не може да се постигне съгласие на мястото, където е възникнала дискусията, то спорещите следва по своя инициатива да се отнесат до Константинополския патриаршески престол, в качеството му на висш арбитър, посочен като такъв от Светите отци на Вселенските събори. СПЦ е наясно с това положение. Епископите от македонските диоцезисъщо. БПЦ получи молба за съдействие от едната от дискутиращите страни. Дадохме достатъчно знаци, че разбираме молбата. Дойде време да се каже ясно, че същинската помощ, която БПЦ може да даде, се състои в една препоръка: ако преценяват, че вече е необходимо, да се обърнат към Константинополския патриаршески престол и да помолят за поставяне в действие на древните канонични процедури за решаване на спорове. Трето, каноничните правила са добре известни на всички и съдържат предписания за поведение във всички ситуации, включително в тази, а понеже са вдъхновени от Светия Дух правилата са справедливи. Четвърто, ние нямаме съмнение, че Негово Светейшество Вселенския Патриарх и Архиепископ на Константинопол – Новия Рим ще приложи правилата точно. И пето, че на първо място, прилагането на правилата трябва да послужи, за да бъде изразена братска любов към православните християни от поречието на Вардар. За спасението на техните души трябва да се мисли и за нищо друго!
Сигурен съм, че Вселенският Патриарх, между другото, опирайки се на съхраняващите се в Константинополската Патриаршия документи, би подсказал също и верния отговор на въпроса за статута и характера на Охридската архиепископия и би помогнал да се отстрани и този препъни-камък в настоящите ни дискусии, без да се създават допълнителни, ненужни смущения.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
