Известният режисьор Франсоа Озон, който има 17 филма в кариерата си, е на българските екрани с премиерната си драма "Франц" - красив разказ в черно-бяло за обикновените хора в Германия и Франция след Първата световна война, които се стремят да възстановят нормалността в битието си. В главните роли са красивата берлинчанка Паула Беер и също толкова очарователният парижанин Пиер Ниней. Озон, който казва, че актьорите в театъра имат прекалено голяма власт, която той би искал да запази за себе си, сега е поканил именно звезди от сцената. Ето какво още споделя кинаджията в интервю, предоставено на "Стандарт" от София филм фест.
- Господин Озон, защо пожелахте да направите „Франц"?
- Обсебен от истината, очаквах момента, в който да направя филм за лъжата. Като студент и почитател на Ерик Ромер, винаги съм смятал лъжите за благодатна почва за разказване на истории и снимането на филми. Мислих по въпроса, когато мой приятел ми каза за пиеса, написана от Морис Ростан веднага след Първата световна война. Проучих я по-сериозно и научих, че пиесата е адаптирана за кино през 1931-а от Ернст Любич със заглавие „Недоизпятата приспивна песен". Първата ми реакция беше да захвърля идеята. Как бих могъл да надмина Любич?
- Какво ви накара да размислите?
- Гледах филма на Любич и това ми вдъхна увереност. Много е близък до пиесата и приема гледната точка на младия французин, докато аз исках да разкажа историята през погледа на девойката, която като зрителите не знае защо този французин страда на гроба на нейния годеник. В пиесата и филма ние знаем неговата тайна още от самото начало след дългата сцена на изповед пред свещеник. Бях привлечен повече от лъжата, отколкото от вината. Филмът на Любич е красив и си заслужава да бъде гледан през призмата на миролюбеца и идеалистичния контекст на следвоенния период. Включих няколко от неговите сцени. Това е най-непопулярният му филм и единствената му драма. Като бокс офис е провал. Режисурата му е възхитителна и изключително визионерска, както винаги. Но това е филм на американски режисьор от немски произход, който не е знаел, че на хоризонта се задава втора световна война. Направил е оптимистичен филм за помирението. Първата световна война е била такава кървава баня, че много политици и артисти във Франция и Германия са призовали към мир. „Никога повече!" Моят подход като французин, който не е преживял нито една от тези две войни, логично върви в друга посока.
- Вие сте добавил допълнителна част към оригиналната история...
- В пиесата и филма на Любич лъжата никога не е разкрита от родителите и французинът е приет от семейството. Той заема мястото на починалия син, свири на цигулка за тях и историята има щастлив край. В моя филм Адриен също се опитва да стане част от семейството, но в определен момент неговата лъжа и вина му натежават твърде много и той признава всичко на Анна. За разлика от филма на Любич, Анна може само да приеме неговата лъжа след дълго личностно израстване – нещо, което изследвам през втората част на филма и което започва със заминаването на Адриен и депресията, в която изпада Анна.
- „Франц" включва много от вашите теми – скръбта като в „Под пясъка"; неуловимото удоволствие от разказването на истории като във „В къщата"; сантименталното образование на прелестна жена като в „Млади и красиви". Но изследвате и много нови теми...
- Подсъзнателно много от моите мании без съмнение са се промъкнали в този филм. Но да, боря се с тях на друг, на немски език, с други актьори - на места, различни от Франция. Всичко това ме накара да преоткрия себе си. Дано да ми дава нова сила и измерение. Имаше доста вълнуващи предизвикателства в този филм. Никога преди не съм снимал война, сцена с оръжия, малък немски град, Париж в черно и бяло, на немски... Беше много важно да разкажа историята от немска гледна точка, от страна на губещите - през очите на онези, които са били унижени от Версайския договор. За да илюстрирам Германия по онова време - когато е била благодатна почва за развитие на национализма.
- Знаем за интереса ви към Германия от „Капки вода върху пламтящите камъни", адаптация от пиеса на Фасбиндер.
- Германия е първата държава, която посетих като дете и към която развих възхищение и дълготраен интерес - към езика й, историята и културата. Доста време исках да изследвам братската връзка между тези два европейски народа, приятелството между тях. Този филм ми даде перфектната възможност за това.
Говоря немски достатъчно добре, за да общувам и да режисирам екипа си. Освен това имах пълно доверие на актьорите. Помолих ги да ми съдействат и да дават съвети за диалога. Бяха много отзивчиви.
- Какво ви вдъхнови за някои цветни сцени в черно-бялата лента?
- Работата в черно-бяло беше предизвикателство, но също и болезнено усещане - като се има предвид естествената ми склонност да наблягам на ярките живи цветове. Беше ми трудно да се откажа от цвета в някои кадри. Особено в тези сред природата, когато Адриен и Анна се разхождат до езерото - препратка към немския художник Каспар Давид Фридрих. Затова реших да използвам цвета като драматичен елемент в ретроспективните сцени и в онези на лъжа или щастие, за да внуша живота, който отново започва да кърви по време на този сив период на страдание. Докато кръвта тече във вените, цветът напоява черно-бялото във филма.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
