Миша Майски: Всеки концерт е последен

Миша Майски:  Всеки концерт е последен | StandartNews.com

Миша Майски е най-великият жив виолончелист в света и това не е преувеличение. Неговите изпълнения на прочутите сюити на Бах, които два пъти записва за "Дойче грамофон", могат да разтопят сърцето на всеки.

Миша е роден през 1948-а в Рига, Латвия. Учи в тамошната консерватория, от 1962 г. – в Ленинградската, а през 1965-а дебютира с филхармонията край Нева. Той постига огромна слава в СССР, която се разпространява из цяла Европа, Азия и Америките след падането на Берлинската стена. Въпреки успеха си, е бил 18 месеца в трудов лагер през 1970-а - заради сестра му, пианистка, която емигрира година по-рано със семейството си в Израел. Майски е затворен, за да не я последва.

Миша изнесе концерт у нас в петък с радиосимфониците в зала "България". Диригентът Александър Земцов, който е български зет, вече не просто е добре познат на родните музиканти, но и доста добре говори български. Майски идва за трети път у нас. През 2007-а свири в Русе и в София, а през 2014-а отново е в крайдунавския град.

 

- Господин Майски, какви емоции изпитвате, когато излизате пред българска публика и работите с наши музиканти?

- Винаги съм казвал, че всеки следващ концерт е най-важният. Много е важно да го приемам като последния. А и би могъл да бъде, човек никога не знае. Разбира се, че съм щастлив да свиря тук, но аз пътувам по целия свят. Но за мен мястото и залата не са най-важните. Най-важното е музиката. Тя е изворът на вдъхновение. Високо ценя публиката - хората, за които свиря. Зрителите тук са прекрасни, те обичат и уважават изкуството. Не са твърде разглезени като на някои други места, където има концерт всяка вечер, примерно в Токио. Все пак в Япония меломаните са фантастични. Просто обичам хората, за които всеки концерт е изключителен повод - така го чувствам аз.

- Концертът ви съвпадна с рождения ден на Моцарт. Имате ли специално отношение към него?

- Той не е писал много неща за виолончело и за това не съм го свирил често. Бих искал да беше творил повече за този инструмент.

- Говорите на английски, забравили ли сте руския?

- Английският е международният език. Все още говоря руски, макар че напуснах тази страна преди 44 години. Когато растях в Русия, не съм давал интервюта, затова сега ми е по-лесно да го правя на английски.

- Каква музика предпочитате?

- Има само два вида - добра и не чак толкова добра. Различните хора харесват различни неща. В живота си имам едно правило - никога не свиря музика, която не харесвам толкова, че да не мога да се влюбя в нея. Когато свиря Чайковски - това е любимият ми композитор, когато свиря соловите сюити на Бах - няма по-добри от тях, или Шостакович - най-великата музика, която е писана. Същото се отнася за Шуберт, Брамс, Бетовен, Щраус... Убеден съм, че в отношенията с музиката не може да има преструвка, то е като правенето на любов. Ако се опитваш да достигнеш до сърцата на хората, а не само до ушите им, музиката трябва да идва от душата, а не само от ръцете и ума ти. Много е просто, не е тайна. Трябва да се работи с любов, защото много преди "Бийтълс" се знае, че всичко, от което имаме нужда, е любов.

- Виолистът Гидон Кремер, който е един от вашите приятели, разказва, че на концерт късате три струни и въпреки това го завършвате. Вярно ли е?

- Има и по-лоши неща от това да ти се скъса струна. Няколко пъти ми се е случвало човек от публиката да получи инфаркт или да изпадне в безсъзнание. Тогава се чудя дали нещо не е наред с моето изпълнение. Но напоследък имам подобрение. Най-различни ситуации могат да разконцентрират изпълнителя. Голям проблем днес са телефоните. Също като всичко в живота винаги има негативни моменти, но аз вярвам, че човек трябва да се опитва да гледа позитивната страна. Да свиря велика музика за хора, които обичат музиката, е невероятна емоция и малки негативи не бива да развалят усещаното. Обичам да изнасям концерти. Музикантите сме големи късметлии, защото комбинираме професията си с онова, което най-много харесваме в живота и което носи радост за другите. Малцина могат да се похвалят с подобна наслада. Много е удовлетворяващо. Вярвам в еволюцията на човека. В началото на живота си всеки обича да получава подаръци. Имам шест деца, така че знам какво е. По-късно човек разбира, че е по-важно и по-приятно самият той да подарява. Ти си удовлетворен от това, че си направил друг щастлив.

- Все още ли свирите на вилончелото, направено във Венеция от Монтаняна през 1720-а: годината, в която Бах написва сюитите си. Всъщност то е анонимен подарък след дебюта ви в "Карнеги хол" през 1973 година?

- Да. Заради него във всяко интервю се наричам най-щастливият виолончелист в света. Но това е субективно и всеки може да претендира за подобно усещане. Аз обаче имам обективни причини да настоявам: заради факта, че моите учители са великите Мстислав Ростропович и Грегор Пятигорски. Също така, че срещнах Пау Казалс, че свирих с него почти три часа през 1973-а два месеца преди да почине. Тогава бях много млад, само на 25. Радвам се и когато свиря с аржентинската пианистка Марта Аргерич. Имам доста концерти и с Ленард Бърнстейн. И въобще съм късметлия да свиря на тази красива жена - моето чело. За мен виолончелото е от женски род. На италиански и френски е от мъжки, но на руски е от женски. Има и много съблазнителна форма. За мен то е тя. Винаги казвам, че челото откри мен, а не аз него. Преди два месеца се навършиха точно 43 години, откакто се срещнахме и се влюбихме от пръв поглед, първи допир и първи звук. Любовната ни афера продължава.

- Правите ли компромиси?

- Животът е пълен с компромиси. Трябва да си гъвкав, за да можеш да се приспособиш. Не винаги всичко се случва изцяло така, както го искаш. Но зависи как гледаш на нещата. Някои от моите колеги са доста капризни. Например, моят приятел от 52 години и съученик, пианисът Григорий Соколов, който е сред най-великите живи пианисти, вече не свири с оркестри и с други музиканти, изнася само солови рецитали. Той е перфекционист и вярва, че това е единственият начин да направи нещата, както иска. Не съм съгласен с него, но го разбирам. Когато свириш с различен диригент и оркестър, се налага да правиш компромис. Опитвам се да гледам от положителната страна - всеки път получаваш различна гледна точка към произведението, друг извор на енергия и вдъхновение. Това прави нещата по-вълнуващи. Дори да ми се налaга да свиря само сюитите на Бах, винаги намирам източник на вдъхновение. Никога не ми е скучно. Не знам какво означава да си отегчен и не разбирам това. Имаме толкова малко време в живота и толкова много неща, които не успяваме да направим - нямаме време да се отегчаваме. Някои хора ме питат не е ли скучно да свириш едни и същи концерти на Дворжак, а това е велика музика.

Вижте всички актуални новини от Standartnews.com

Тагове:
Коментирай