Сърце, не се ли умори
да биеш като спукана камбана?

О, не! До края ще се мъча да позная

дали ме чува моят стар стопанин!

Дъждът рукна изведнъж от претърколил се отнякъде облак и след минути спря. Дълбокото есенно небе се утаи като вода и остана само парливият дъх на мокра земя и прегорели треви.
Снажният, малко прегърбен домакин на манастира Желез свали качулката от главата си, стръска рамене и погледна групата младежи, които влизаха в двора на обителта.
- Ей, какво беше това чудо! – извика едно от момичетата. Дребно и топчесто, със смугло, миловидно лице. – Сякаш небесен казан се изсипа отгоре ни!
Желез им кимна и тръгна към стопанските постройки.
- Извинете, къде тук можем да пренощуваме?- извикаха те след него.
Той се повърна и посочи двуетажната пристройка до портите, после опря показалец о гърлото си:
- Говоря лошо – изхърка и пак им обърна гръб.
Младежите – две момчета и две момичета, се спогледаха мълчаливо и свалиха раниците си.
Желез наля вода на птиците, премете кошарата и затисна сено в яслата за овцете. Виеше му се леко свят и помисли, че трябва да измери кръвното си налягане, но се сети, че престарелия отец Козма го чака и тръгна към килията му.
Младежите се настаниха в стаите си и излязоха да се разходят. Манастирът бе вдигнат върху надвиснала над пропаст скала, а долу се виждаха ръждавеещите корони на рехав дъбак и леска.
- Прилича на гиганска чаша – каза по-високото от момичетата – белолико и русо, когато стъпиха на каменния ръб над урвата.
Дълбочината отнемаше дъха и другото момиче отстъпи боязливо крачка назад. Двете момчета – едното пълно и червендалесто, а другото – много слабо, с големи хлътнали очи, я последваха.
- Ще ни стигнат ли двете бутилки вино? – попита червендалестото момче. Сигурно искаше да покаже, че не се е уплашил.
- Не сме дошли да пием! – погледна го недоволно ниското, смугло момиче.
- Защо тогава не попита за стареца? – обади се слабоватото момче.
Смуглото момиче размърда несигурно рамене.
- Ще попитам! – рече след малко и наведе засегнато глава.
Отец Козма гледаше с изцъклен поглед ъгъла на килията и когато Желез влезе, посочи с възлестия си показалец натам:
- Виждаш ли паяжината в кьошето?
- Не – отвърна глухо Желез. – Как си, отче?
- Мм... Наистина ли не я виждаш?
- Не. Ти пък как я виждаш? Тук е тъмно като в пещ - погледна го домакинът. Отец Козма беше седнал на високия нар и люлееше безгрижно тънките си като спици нозе във въздуха.- Айде, трябва да те преоблека! Ще пера бельото. – изхъхри Желез.
- Хм...изплетоха я нишка по нишка пред очите ми – каза замислено старецът.
Отец Козма бе дълги години селски свещеник, но когато жена му почина, дойде да живее в манастира. Имаше един син, емигрирал през осемдесетте години в Латинска Америка, за когото казваха, че е мъртъв, защото оттогава не се беше обаждал. На младини бе известен като надарен певец, с красив изнесен глас и миряните, особено жените, от околността идваха да го слушат по празниците. Бе прочут и със своето красноречие, дарбата да тълкува евангелските текстове и божиите поличби и знаци. Когато остаря - лани бе навършил деветдесет - умът му постепенно отслабна, а нишката му с външния свят изтъня и често се късаше. Тогава рецитираше в унес по цели часове книгите на големите и малките библейски пророци или пееше до изнемога Давидовите псалми. Накрая игуменът нареждаше да му запарят маточина, анасон и дяволска уста и да стоплят нозете, за да охладят главата му.
Поради крехкото му здраве и възрастта не смееха да го къпят често, затова сега Желез разтри със спирт спаружената му, восъчна плът и започна да го облича.
- Тии, кой беше? – погледна го през голото си рамо отец Козма.
- Свой. – отвърна Желез и вкара внимателно лявата му ръка в ръкава на чистата долна риза.
- Хм, аз що не те познавам?
- Нов съм.
- Нов. От кои си? От белите или от черните? – зачервените очи на стареца се взряха подозрително в Желез.
- Не съм духовно лице – намръщи се домакинът.
- Че какъв си тогава тука? – отец Козма се извърна – Нито си монах, нито свещеник!
- Стой мирен, дядо попе! – скара му се Желез, но гърлото му просвири и гласът секна. – Като те преоблека ще говорим! – каза само с устни.
- Хм..- наведе обидено глава старецът – Че какво ще си говоря с чужд човек! – замълча, после попита: А паякът в ъгъла видя ли?
- Не.
- Ъхъ – поклати разбиращо глава отец Козма и очите му изведнъж просветнаха. – Желязко, ти ли си, бе?
- Аз, ами кой! – отвърна домакинът и нахлузи през бялата глава на свещеника тънък плетен пуловер без ръкави – Ей сега да сложим расото и си готов.
- Желязко! Ти къде беше досега?
- Що?
- Щото един искаше да ме разсъблече и да ми вземе дрехите!
- Добре, добре – каза помирително Желез. Изпитваше съжаление и почит към отец Козма, когото помнеше снажен, гласовит и очоваден. Изправи се, стиснал мръсното бельо под мишница и рече – Аз го изгоних.
- Ще го изгониш, я! – сви вежди старецът. – Що ще тука! А и не знае от кои е!
- Гладен ли си, отче?- попита Желез. – Закуската не я беше досегнал, а обяда го върнах цял.
- Ъхъ, гладен съм.
- Ей сега ще ти донеса нещо да хапнеш!
- За милост Божия съм гладен и жаден само! – старецът се усмихна присмехулно с избелелите си сини гледци – „И ще съди той народите и ще изобличи много племена; и ще прековат мечовете си на орала, и копията си – на сърпове; народ срещу народа не ще дигне меч, и няма вече да се учат на война" – започна да цитира книгата на пророк Исая, а Желез само наклони глава на една страна и излезе. Имаше още много домашна работа, а ей сега щеше да мръкне.
Четиримата младежи го чакаха оклюмани на двора пред хотелската пристройка. Планинският преход ги бе уморил, но го усетиха едва сега.
- Ще ви дам още завивки! – извика той отдалеч. – Че тука е студено нощем.
- Искам да ви попитам нещо? – отдели се от групата смуглото момиче. Гледаше някак боязливо и притеснено.
Домакинът кимна и спря.
- Има ли тук един стар свещеник? Фома...Не, Козма? Извинявайте!
Желез я погледна и поклати утвърдително глава. Погледът му бе учуден, но и изпиващ и тя се усмихна несигурно.
- Не знам откъде да започна – рече и мярна с очи другите младежи. Те се отстраниха на крачка, но момичето само присви устни, после прехапа долната и го погледна.
- Какво е станало? – попита с хрипкавия си глас Желез, а това още повече я смути.
Тя се усмихна плахо. Имаше големи бадемови очи и излъчваше невинност.
- Вие добре ли го познавате? – каза с нисък алтов глас.
Желез размърда несигурно рамене. „Човекът е тъмно огледало" – помисли, но не отвърна нищо и само я погледна очакващо.
- Аз съм негова роднина – каза момичето, - но никога не съм го виждала, даже името му не запомних, но се наложи. Търсихме го къде ли не, накрая ни казаха, че може да е тук.
- Защо го търсите?
Момичето замълча, после го погледна и трепна по детски с клепачи.
- Синът му се върна.
Желез присви сепнато вежди, после сложи длан бузата си.
- Всички го мислеха за умрял – продължи момичето, - но преди месец се върна от Бразилия. Иска да види баща си.
Домакинът кимна разбиращо и тръгна към магерницата.
- Ще ми помогнете ли? – извика след него момичето, но той само махна с ръка и не се обърна.
Когато влезе при отец Козма, старецът бе изпружил тънките си крака на нара и разглеждаше с вдигната брадичка напукания таван на килията.
- Тук горе е написана историята на света – каза свещеникът, без да го погледне.
Домакинът го изгледа неразбиращо, но след миг широкото му лице върна обичайното си, непроницаемо изражение.
- Всичко е описано – вдигна пръст отец Козма. - Само да имаш очи да го прочетеш. Ето тука са пуническите войни, а там – царуването на Лизимах.
- Ела хапни, отче – каза продрано Желез.- Направих ти попара с мляко.
- Ммм...
- Остави този Лизидах да царува и опитай! Топла е. Трябва да се храниш!
- Ммм..- ноздрите на стареца се издуха и той погледна към паницата, оставена на масата. След малко слезе с лекота от нара и седна на стола. Желез се доближи, взе лъжицата от плота и му я подаде като на малко дете. Той я взе, попипа с нея размекнатите залци и гребна малко. Задъвка и лицето му се отпусна.
Желез погледна тънкия му, обрасъл врат, слабите рамене и лопатки, издули расото и на лицето му се изписа двоумение.
- Отче, помниш ли роднините си? – попита, но от гърлото му излезе само клокочене и той помисли, че старецът не го е чул. Напрегнатите му устни се отпуснаха.
- Всичко помня – отвърна след малко отец Козма – Защо питаш?
Домакинът размърда неловко рамене и излезе.
Момичето се разхождаше само в двора на манастира. Бе започнало да ръми и листата на младия орех пред килията на отец Козма лъщяха. Желез погледна потъмнялото небе насреща и тръгна към нея.
- Не смея да му кажа! – рече, когато приближи. – Много е немощен..
Тя кимна, вперила в него очи.
- На един косъм се крепи за света! – добави той. – Страх ме е да не се скъса от вълнението. То и ту е тука, ту го няма. Какъв човек е синът му?
- Не знам. – вдигна рамене тя. – Едър един, охранен, на години, но изглежда здрав и силен като бивол. Много богат. Целият в златни синджири и вериги. Каза, че имал мина за диаманти там.
- Свестен ли е?
- Разправят, че лежал в затвора за убийство, ама с нас е добър, помага ни.
- Той защо не дойде? – попита Желез и чу просвирването на гърлото си.
Момичето го погледна съчувствено, но той смутено махна с ръка.
- Имах път насам с тези приятели и реших да проверя дали е тук. – отвърна тя. – А вие защо така? Болен ли сте?
- Рак на гърлото имах, ама оцелях. Грехове имам да изплащам – каза домакинът и погледна в нозете си. Галошите му бяха окаляни и той смутливо ги изчисти в тревата, избила между едрите камъни, с които бе послан дворът. – Бях комунистически идеолог нагоре по етажите на властта. Отговарях за антирелигиозната пропаганда – добави глухо.
- Като апостол Павел – усмихна се неволно момичето.
- Аха – кимна плахо Желез – Като него. Виж, не се бях замислял! Преследвах вярващите като клетвопрестъпници. Веднъж взехме решение да сринем за една нощ стара църква. Стоях до багерите, докато не падна и последната стена.
- И после?
- След месец синът ми се разболя тежко, но тогава не повярвах, че е от това – лицето на Желез се опъна, после очите му просветнаха. – Знаеш ли какво ми каза отец Козма, когато ме видя за пръв път? Бях изпит до кост от болестта и едва кретах. „Ти си копиеносец! Досега си забивал копието си в чуждата плът, отсега нататък ще го забиваш в своята!" Оттогава мира нямам! Изтрепвам се от работа, уж капвам от умора, а по цяла нощ съм като трескав, не мога да мигна, но нито отпадам на другия ден, нито спокойствие ми идва! И все се въртя край него, грижа се уж, помагам, дано Господ снеме прокобата и той да ми го каже! Минаха години, умът и силите му отслабнаха, краят му се вижда, а аз съм все с копието в ръка..!
Момичето почувства, че мъжът ще захлипа и протегна ръка към рамото му. Той я погледна нажалено, после едва едва се усмихна, но тя не можа да разгадае изражението му и само леко го докосна с пръсти.
От стопанските постройки някой извика протяжно:
- Же-елезе, Же-елезе! – и домакинът тръгна приведен и леко олюляващ се натам.
Тя остана така, после погледна нагоре и подложи длани на дъжда.

7.1.2017г.