В Стокхолм са силно алергични към хаотичните предложения и интригите по български

Патрик Модиано е 11-ият французин, който получи Нобелова награда за литература и 110-ят носител на приза. Историята на най-престижното отличие обаче е пълна с интересни и конфликтни ситуации. Писаното слово е достатъчно субективно, за да може да се излъчи ясен критерий за определянето на победителите. Българският опит пък винаги е на ръба - няколко са кандидат-нобелистите ни, които са били на косъм от спечелването. Ето кои са най-големите скандали - нашенски и чужди - в историята на Нобела.

България е единствената балканска държава без Нобелов лауреат. A скептиците твърдят, че това няма да се промени. В миналото най-близо до приза е бил Пенчо Славейков. Той е номиниран директно от Шведската академия. И може би щеше да получи наградата, но смъртта я изпреварва.

Вторият сънародник, предложен за високото отличие пак от шведите, е Антон Дончев. Това става през шестдесетте години на миналия век. Тогава, за 12 месеца след излизането си, романът "Време разделно" е преведен на основните европейски езици. В САЩ са написани повече от сто положителни рецензии. Три от големите вестници в Стокхолм също хвалят книгата. Критиците сравняват автора с Иво Андрич, Никос Казанзакис и дори Шекспир. Тези удивителни съпоставки правят чест не само на Антон Дончев, но и на българската литература. Логично авторът на "Време разделно" се очертава като една от най-силните номинации за периода. И тогава в помощ на конкурентите му идва прочутата и непобедима българска завист. От София започват да пречат с други предложения, интриги, клевети. Цялата тази кал достига до кралската академия и тя оттегля номинацията си.

Литературният критик и историк Иван Гранитски твърди, че за разлика от България съседните Гърция, Турция, Румъния, Албания и някогашната Югославия са имали предварително разработена стратегия при представянето на своя кандидат. За да бъдат успешни, усилията се съсредоточават върху едно име. Напълно противоположна и, естествено, губеща е родната формула. През годините до Стокхолм са стигали имената на Блага Димитрова, Любомир Левчев, Йордан Радичков, Валери Петров. Те са номинирани от различни институции и писателски организации. За поета Николай Кънчев даже се смята, че се е предложил сам. Шеговитата му фраза: "Момчета, ще ви поведа аз към Стокхолм", силно веселяла компанията в писателското кафене.

Нобеловият комитет е силно алергичен към хаотични предложения, каквито са българските, казва Гранитски. Там не понасят лобирането и външните намеси. Това е една от причините, както и политическите фактори, заради които все още да нямаме нобелист. Собственикът на издателство "Захари Стоянов" твърди още, че в последните години Нобеловият приз доста се е отдалечил от литературата, но се е приближил към политиката.

"Той поощрява автори, които служат на американските глобалистични интереси, а това не е в ползва на Антон Дончев, който е подчертано патриотичен писател. Напоследък авторът на "Време разделно" е силно атакуван от тукашните приятелчета на Сорос. Точно соросоидчетата вече двадесет години водят люта борба с него, като твърдят, че книгата му раздухва религиозно и етническо противопоставяне. Това, разбира се, е глупост", убеден е Гранитски. Той още веднъж подчертава, че след кончината на Валери Петров, Николай Хайтов и Йордан Радичков, Антон Дончев остава единственият жив наш класик и най-възможната българска номинация за голямата награда.

Журналистът Тодор Коруев пък си спомня, че преди петдесетина години в София дошъл видният член на Нобеловия комитет, писателят Артур Лундквист. Като репортер Коруев бил на срещата с българските му колеги. На първия ред била Блага Димитрова, явно тогава тя е била българската фаворитка за Нобел. Някъде назад седял Йордан Радичков, а Николай Хайтов отсъствал. Не се знае какво Лундквист обещал на домакините, но те му се отблагодарили за визитата с наградата на София и петте хиляди долара, които я придружават.

Още една твърде любопитна история научаваме и от Иван Гранитски. Говори се, разказва той, че пак в средата на миналия век в София се случва нещо изключително любопитно с друг мастит член на Нобеловия комитет. Задачата му е да се срещне с българските кандидати и най-вече с Антон Дончев. Гостът дни наред се радва на прочутото ни гостоприемство. Водят го на морето, показват му красива България. С него е и младата му и красива съпруга. В един момент обаче тя започва да флиртува с човека от службите, който има задачата да охранява високопоставеното семейство. Авантюрата се оказва фатална за родните нобелистки стремежи. Внезапно върналият се в хотела съпруг хваща в не съвсем делови отношения двамата флиртаджии. Тогава жената реагира по единствения оневиняващ я начин: Започва да крещи, че я изнасилват. Сигурно не е било така, но скандалът вече не може да бъде скрит. И тогава излъганият съпруг и авторитетен член на Нобеловия комитет ядосано отсича, че българите са диваци, които не заслужават нищо. Огорчен, той си тръгва веднага, за да не се върне никога повече.

Елиас Канети - евреинът от Русе

През 1994 година от Стокхолм гръмва новината, че Нобеловата награда за литература се дава на австрийския писател Елиас Kанети, роден в България. Родната литгилдия е объркана. Никой, с едно изключение - писателят Христо Калчев, не е чувал за него. Авторът на "Убий генерала" казва каквото знае за русенския евреин. Скоро излизат на български и книгите му "Спасеният език" и "Факел в ухото". Първото изречение от автобиографичния му роман дълго се повторя: "Всичко, което преживях, вече ми се бе случвало в Русе". Казват, че Елиас винаги поднасял на майка си червени роза, за да си спомня за родния край. Преди няколко години Барбара Шрабер, която е била секретарка на Канети, каза пред "Стандарт": "Големият писател и философ винаги подчертаваше уважението си към родината и детските спомени". Можем ли да кажем тогава, че Канети е българският нобелист? Разбира се - не. Той напуска Русе, когато е на шест години. Заминава с родителите си за Англия. Веднага след пристигането им на острова баща му умира. С майка му се установяват във Виена. Пише на немски. Не говори български и повече не е идвал у нас. Завършва живота си в Швейцария. Както твърди г-жа Шрабер, малко преди смъртта си се е срещнал с кмета на Цюрих, от когото чул, че общината му е отредила вечен дом в съседство с гроба на Джеймс Джойс. "Шефът се върна много щастлив", спомня си Барбара. "Ще бъда до Джойс", каза ми той. "Това е чудесно, отвърнахме му - но, моля ви, не бързайте".

Сартр отказва заради соцсимпатии

Двама са писателите, отказали отличието: Борис Пастернак и един от най-големите френски умове - Жан Пол Сартр. Авторът на "Погнусата" е в далеч по-улеснена позиция от тази на Пастернак, но в същото време решава, че принципите му са несъвместими с приза. На първо място самата идея да се кичи с медали и ордени е чужда на Сартр. "Когато след Втората световна война, през 1945 година, ме предложиха за орден на Почетния легион, се отказах от него, макар и да имах приятели в правителството. Писателят, заемащ определена позиция в политическата, социалната или културна област, е длъжен да действа единствено с помощта на тези средства, които принадлежат само на него - тоест печатното слово", аргументира се авторът екзистенциалист. И добавя: "Писателят не трябва да позволява да се идентифицира с институт - даже ако това, както е в случая, има най-почетна форма". Отказът му обаче е подплатен с още една причина, сочена все пак за основна. И тя е политическа. "В днешно време единствената възможна форма за борба на културния фронт е борбата за мирно съвместно съществуване между две култури: източната и западната. С това не искам да кажа, че е необходимо побратимяване между тях. Прекрасно разбирам, че съпоставянето им неизбежно води до конфликт. Моите симпатии неизбежно клонят към социализма и към така наречения източен блок, но аз съм роден и възпитан в буржоазно семейство. Това ми позволява да си сътруднича с всички, които искат да сближават двете култури. Но се надявам, че "ще победи по-добрият", тоест социализмът. Затова не искам да приемам никакви награди - нито от източните, нито от западните висши културни инстанции, тъй като прекрасно разбирам за какво съществуват те. Независимо че всички мои симпатии са на страната на социализма, не бих могъл също да приема например Ленинска награда, ако, разбира се, някой ми я предложи. Добре разбирам също, че сама по себе си Нобеловата не е литературна награда на западния блок, но са я направили такава и затова станаха възможни събитията, които излязоха извън контрола на шведската академия", казва в историческото си обръщение Жан Пол Сартр през 1964 г. Неговите симпатии към социализма стават предмет на критика във Франция, а според изследователите малко неясното му обяснение всъщност е потвърждение най-вече и предимно на политическите му пристрастия.

Големите липсващи

1. Лев Толстой

Когато Толстой не получава Нобелова награда през 1901 г., 42-ма шведски автори и личности в сферата на изкуствата му изпращат писма, в които му съобщават колко съжаляват. "Радвам се, че не получих, защото голямата парична премия може да ми донесе само зло", казва най-великият писател за всички времена. Отличието тогава е присъдено на французина Рене Сюли Прюдом.

2. Марсел Пруст

Заради мистериозния процес при обсъждането на наградите все още не е съвсем ясно защо авторът на "По следите на изгубеното време" така и не инкасира най-голямото литературно отличие. Вероятно Пруст е бил прекалено екстравагантен за вкусовете в академията.

3. Джеймс Джойс

Джеймс Джойс, авторът на прословутия "Одисей", така и остава незабелязан от Нобеловата комисия. Въпреки че неговият opus magnum е считан за революция в литературата.

4. Вирджиния Улф

Само 13 жени са получили Нобелова награда за литература в 112-годишната история на отличието. Интересно е защо едно от най-силните имена на модернизма - Вирджиния Улф - не е сред тях.

5. Хорхе Луис Борхес

Според изследователите причината Борхес да не получи признанието е близостта му с различни диктатори, сред които Пиночет в Чили, Франко в Испания и Видела в родината му Аржентина. Писателят често се шегувал: "Онези хора в Стокхолм май си мислят, че вече са ми дали една награда".

6. Владимир Набоков

Набоков е номиниран през 1974 г., но губи от двама шведи - Ейвинд Юнсон и Хари Мартинсон. Седем пъти швед е печелил отличието - повече от представители на всяка друга страна, което се счита за един от основните дефекти на комисията, обвинявана често в национални пристрастия.

7. Джон Ъпдайк

Академията в Стокхолм често пренебрегва американците - сред тях са Ъпдайк, Хенри Джеймс и Марк Твен. През 2008 г. говорителят Хорас Енгдал казва: "САЩ са прекалено изолирани. Не участват достатъчно често в големия диалог на литературата. Това невежество ни притеснява".