Царят на Пирин влизал през тайна врата в двореца за срещи с Борис Трети

 

На 31 август бяха отбелязани 94 години от убийството на Тодор Александров - водачът на македонските българи. Ето историята на този велик мъж, разказана от писателя Станчо Пенчев в "Голяма книга на великите личности в българската история". Заглавията са на редакцията.

 

Прозвището Старио Тодор Александров получава твърде млад и то отразява оная почит, която хората таят към мъдрите и трезви в ума люде. Тодор е и нещо повече, морален стожер на покритата със скръб след Нъой Македония. Земята, за която майка България води три опустошителни войни, но не с враговете, които победи на бойното поле, а със Съдбата. Той бе и водач на македонските българи, които положиха и полагат титанични усилия да оцелеят като духовни и морални същества. Защото най-човешко е в Македония да се предадеш пред обстоятелствата и поробителите – сърби и гърци, страдал си толкова много, че никой не може да те съди, а най-трудно и величествено е, въпреки всичко, да устоиш и да останеш българин.
Тодор Александров Попорушев е роден на 4 март 1881 г. в махалата Ново село на град Щип в семейството на учителя и църковен деец Александър Попорушев и Мария Хаджиянева – Попорушева. Щип е древен български град и според едно старо предание, в неговите околности при река Брегалница княз Борис Първи приел през 852 г. властта над българската държава. Тодор учи първо в Радовиш, където баща му е учител, а от 1893 продължава образованието си в Щип.

Заклеване в святото дело

През 1895 г. постъпва в Българското педагогическо училище в Скопие, което завършва с отличие през 1898 г. Директор на училището е големият деец на ВМОРО Христо Матов. Той забелязва будното момче и на 16 години го посвещава в революционното дело. След завършването си Александров отива по разпределение в с. Виница. Предната 1897 г. там е станала Винишката афера. Революционната организация е разбита след арестите, извършени от турските власти и Тодор Александров се заема да я възстанови. Това е неговата орисия през целия му живот: да дава сили на другите в тежки моменти и да ги извежда на пътя на борбата след поражения и погроми. През 1900 г. той е вече в Кратово, учител в българската прогимназия и член на околийския комитет на ВМОРО. Тук се среща с единия от т. нар. „гемиджии" - Павел Шатев, брат на неговия съученик Иван Шатев, който се опитва да го привлече към идеята за извършване на революционен терор, гемиджийство. Тодор отказва.
Ето какво си спомня Павел Шатев: "През време на дружбата ми с Тодор Александров, той ми направи впечатление на един много разсъдителен, трезвен ум и готов за всички жертви пред олтара на освободителното дело... Той диреше пътища и методи на действие, за да се организира масата и се създадат грамадни организации, които да бъдат ръководени от един център. Така той мислеше за създаването на мощна и гъвкава революционна организация, когато аз мислех само как ще можем да направим някой атентат".
Казаното показва стратегическата дълбочина в мисълта на още 20-годишния Тодор Александров. Той вижда по-напред от другите и има духовната сила и авторитет да ги поведе. В началото на 1903 г. Александров е в Кочани. Той съчетава училищната работа с активна дейност по прехвърляне на оръжие от свободна България във вътрешността на Македония. Турските власти, които отдавна го наблюдават внимателно, в края на март го арестуват и изправят пред извънреден съд в Скопие. Той е осъден на 5 години затвор и прекарва зад решетките Илинденско-Преображенското въстание. След 13 месеца е освободен заедно с участниците във въстанието, след амнистията, издействана от българската дипломация за всички политически затворници. Тодор се връща в родния Щип и е назначен за главен учител там през учебната 1904-05 г. Тогава е избран и за член на Околийското ръководство на ВМОРО. Той не успява да завърши учебната година, защото в ръцете на турската полиция попада писмо, от което става ясно за активната му революционна дейност. За да се спаси от арест, Тодор Александров напуска тайно града и се присъединява през януари 1905 г. към четата на войводата Мише Развигоров.

Живот в нелегалност

С това завършва и легалният период от живота на големия революционер. Оттук нататък той минава в нелегалност, нарушавана само по време на Хуриета и българската власт в Македония. През 1906 г. Тодор Александров се издига като един от ръководителите на Скопския революционен окръг. Тук се проявяват някои от характерните му качества, които след време ще го направят естествения водач на организацията. На първо място това е прагматичният подход, лишен от излишна идеологическа теоретизация на въпросите, а оттам и неучастието на Александров в разделенията, породени от нея. Той не участва в започналите братоубийства, подклаждани от политическите борби в България и действието на сръбската агентура. В края на 19-ти век сръбската политическа класа започва стъпки за постепенното асимилиране на българското население в Македония и присъединяването на територията към Сърбия. За политически нужди от учения и дипломата Стоян Новакович е формулирана идеята за изграждане на отделна „македонска" нация и отделянето на македонските българи от държавата- майка България. Като посланик в Цариград, той спомага издаването на „Македонски буквар" за финансираните от сръбската държава училища в Македония. Тодор Александров много ясно вижда тези попълзновения на Сърбия и за разлика от много революционери и политици, попаднали в плен на панславизма, е безкомпромисен към тях. Днес от дистанцията на времето можем да кажем, че Сърбия създаде през 19-ти век антихуманна и антиславянска национална доктрина, чиято реализация през 20-ти век, доведе до катастрофата на Сърбия през 21-ви век. Но това е историята.
Да продължим сега за нашия герой. През 1907 г. по здравословни причини Александров се оттегля в Бургас. Времето съвпада с убийството на Борис Сарафов и Иван Гарвалов по заповед на Яне Сандански. По призив на Христо Матов, Александров поема касата на Задграничното представителство след подлото убийство. През ноември същата година, Старио е избран за окръжен войвода от Третия конгрес на Скопския революционен окръг. След Младотурския преврат, по време на т.н. Хуриет, Александров е главен инспектор на българските училища в Македония. Турците обаче правят безуспешен опит да го задържат и той преминава в България. Връща се с чета след възстановяването на ВМОРО през 1910 г. и обикаля Скопско. По това време турските власти се опитват да обезоръжат населението, на което Александров енергично се противопоставя. Четата му е нараснала и всява страх у поробителите. За отмъщение турците изгарят неговата къща в Щип и къщата на чичо му Доне.

През войните

В това време балканските християнски страни сключват съюз срещу Турция. Между тях има множество териториални претенции, но в името на борбата с общия враг, те са оставени за разрешаване след края на войната под арбитража на руския император Николай Втори. Българската дипломация, ръководена от цар Фердинанд, прави първата си голяма грешка, когато не подписва ясни договорености със съседите. В началото на 1911 г. Тодор Александров, заедно с Хр. Чернопеев и Петър Чаулев, е избран за член на ЦК на ВМОРО. Той организира два от атентатите в Щип /ноември 1911 г./ и Кочани /август 1912 г./, които са едни от поводите за избухване на Балканската война в началото на октомври 1912 г. По време на войната Александров е начело на 52 –ра чета от Македоно-Одринското опълчение с численост 117 души. Четата навлиза на територията на Османската империя, извършва подривна дейност, организира селски милиции сред българското население и първа влиза в град Кукуш. Александров е удостоен с орден „За военна заслуга". След влошаването на отношенията между съюзниците и окупацията на Вардарска Македония от сърбите, Тодор Александров започва организирането на български чети. Във всичко, което прави, се проявява характерната му решителност. По време на Първата световна война той е в щаба на действащата българска армия и полага много усилия по административното устройство на възвърнатите земи. В същото време четите на организацията действат с синхрон с българската войска.

Възраждането на организацията

След Втората национална катастрофа България е в изключително тежка ситуация. Като победена страна губи територии /Западните покрайнини, Струмица и излаза на Бяло море, Добруджа/, осъдена е да плати огромни репарации, няма право на армия, а в страната са влезли над 600 000 бежанци от Тракия и Македония. Тежката национална депресия ражда разделение на нацията, подклаждано от външни фактори, политически популизъм и екстремизъм. Положението на българите в поробените Вардарска и Егейска Македония е много трудно и изглежда безизходно. В такива исторически моменти, обаче, проличават качествата на големите личности. Тодор Александров с присъщото му хладнокръвие, практицизъм и организационен гений излиза на преден план и заедно със съратниците си генерал Александър Протогеров, Петър Чаулев и Коста Ципушев, започват святото дело по възстановяването на организацията и повдигане духа на македонските българи. Той се издига като най-авторитетната фигура сред населението в поробените земи и сред бежанците в България. Приятелски чувства свързват Тодор Александров и новият владетел на българите Борис Трети. Свидетели разказват за тайна врата в двореца, през която Александров влиза за срещи с царя. Не такива са отношенията със правителството на Александър Стамболийски. Земеделската власт търси изход от изолацията на България и е готова на компромиси със новообразуваното кралство на сърби, хървати и словенци, където македонските българи са обявени за сърби и подложени на нечовешка асимилация. Това се приема като предателство от ВМРО. Отношенията се изострят до степен на сблъсък. Тодор Александров и Александър Протогеров са арестувани, но с помощта на съратници на делото успяват да избягат. На опитите на правителството да контролира организацията, ВМРО отговаря със смъртна присъда на земеделския министър Александър Димитров и непризнаване на централната власт в Пиринска Македония. Четите на организацията овладяват временно Кюстендил и Неврокоп /Гоце Делчев/, а по време на Деветоюнския преврат през 1923 г. са на страната на Военния съюз, който сваля от власт Стамболийски и го ликвидира. В изключително сложната политическа обстановка на Балканите се намесва още един мощен фактор – Съветският съюз и контролирания от него Коминтерн /комунистически Интернационал/. Той подкрепя крайната левица и комунистите, които действат срещу правителствата. По този начин в Сърбия и Гърция те се явяват в определен момент естествен съюзник на ВМРО. Това обаче, е най-коварният съюзник за македонските българи, защото няколко години по-късно Коминтернът – органът на комунистическите сили в Европа, приема сръбската буржоазна теза за създаване на нова „македонска нация". Ръководството на ВМРО търси начини да активира решаването на Македонския въпрос и запазването на българския елемент в Македония и влиза в контакт със съветските представители. Особено активни са Димитър Влахов и Петър Чаулев. Те подписват във Виена през 1824 г. т.нар. „Майски манифест" за общи действия на комунистическите сили и ВМРО. Това е тежка политическа грешка и въпреки, че Тодор Александров се разграничава от манифеста и заявява, че той не го е подписвал, ВМРО изпада в пълна изолация. Правителството на Александър Цанков иска Организацията да прекъсне всякакви връзки с комунистическите сили, които финансират метежи на Балканите /през 1923 г. избухва т.н. Септемврийско въстание с пари от Коминтерна/, но над „царя на Пирина", както наричат Тодор Александров, вече тегне сянката на смъртта. Той е прострелян смъртоносно на 31 август 1924 г. в местността Равна бука, край село Сугарево, в Пирин, от заговорници. Загива един от най-големите революционери на 20-ти век, останал верен до смърт на освободителното дело и българщината в Македония.