Просто не знам откъде да започна тази история. Дали от началото или от края? А може би трябва първо да ви кажа за какво става дума. Не се ли сещате? Добре. Става дума за доверието и недоверието между хората. Познавате го, нали? Като насладчивия сочен вкус на чуден отвъдморски плод и горчивината на една случайно попаднала между многото кайсиева ядка.

Тази история започнала в една далечна страна, където хората се раждали с крила. Децата припърхвали с крилца още преди да проходят, а старците се срещали по-често във въздуха, отколкото на автобусните спирки или пред кварталните магазинчета. Работещите хора не пълнели като мравешки легион метрото, а просто прехвърчали от домовете си до службите, фабриките и всички места, където може да се потрудиш.

Крилатите хора, разбира се, спазвали правилата за движение и въздушни катастрофи ставали рядко, а и винаги имало по някой летящ полицай, който да следи небесните пътища и да размахва ръце като на кръстовище.
В тази страна по земята ходели само управниците. Не, че те не можели да летят, но като всички хора с власт държали да наглеждат своята собственост по-често. Те, единствени, се страхували от другите, както и от кражби, наводнения, пожари и всичко лошо, което може да се случи на грешната земя.

Хората в тази държава имали и крилати закони. Първият от тях гласял, че всеки по рождение има право да лети и ако някой забрани или попречи някому да полети, ще бъде наказан по член 666. Този член нареждал крилата на провинилия се да се отнемат за срок от 3 до 33 години и той да бъде изпратен на заточение в Средната земя. Не знам дали се сещате, но тази земя е всъщност нашата. Тук хората се пристягат с пояси, колани и корсети все през кръста, тоест през средата, а когато някой реши да разкаже някоя хвърката история всички в един глас му казват: Я стъпвай по земята! Летенето при нас се смята за изключение от правилата за добро поведение и много влиятелни хора искат да го забранят с наш, приземен закон. По нашите места всички ценни неща са тежки, а за всеки важен човек казваме, че има тежест в обществото. Казваме и "вятър работа" без ни най-малко да подозираме колко важно същество е вятърът. Някои казват, че този вечен пътник между световете е намесен във всички дела между Земята и небето. Сигурно е вярно, защото и в нашата история се случило точно така.

Живеело в едно градче на Земята момче на име Еленко. Слабичко, пепеляворусо и с тръпчинка на брадичката. От всичко на света то най-много обичало да пуска хвърчила. Казват, че и татко му обичал, но се споминал млад. Живеели с майка си и двете си малки сестричета накрай градчето, където започвало поле с диви макове и зиме и лете господар бил вятърът. Били бедни, но честити. Днес малко хора знаят какво е да си честит. А то е толкова просто! Да обичаш хората, защото са божи създания като теб, да не се страхуваш нито от тях, нито от бъдещето и да усещаш всичко около себе си като живо – и метличината, и гълъба, и цъфналата сред нивята дива ябълка. Не е толкова трудно, нали?

Една нощ пред къщицата, където живеели четиримата, паднала изнурена от пътя за дома чучулига. Пролетта през онази година закъсняла и нощите били студени и тъмни. Еленко се събудил, видял измръзналата птица и я стоплил в дланите си. Тогава му се сторило, че въздухът потрепва и чул много тих глас:
- Ти ме спаси, а аз ще ти открия тайната на въздушния език... - Еленко не повярвал, че му говори чучулигата, но сърцето му потвърдило. Чул още – На този език могат да говорят само птиците, вятърът и крилатите хора.
- А! Че има ли крилати хора? – учудил се Еленко.
- Не само има, но и ти ще ги срещнеш – отвърнала птицата – тъй както човек среща най-добрите си приятели: без да иска и без да разбере как е станало.

Еленко разтворил длани и съживената чучулига се стрелнала към небесата.

Когато на сутринта разказал на майка си какво му се е случило, отрудената жена само поклатила тъжно глава:
- Сънувал си, сине! Само сънят може да е хем красив, хем мъдър. Животът на Земята е суров и човек изстрадва всяка радост, а в страданието няма нито чудо, нито красота, има само истина.

През следващата нощ Еленко дълго не могъл да заспи. Клепачите му залепнали едва призори и през целия ден бил замислен и тих като облак. Всъщност, питали ли сте се кой праща облаците на точно определени места? Въздушните течения? А тях кой насочва в тази или онази посока? Тежестта на въздушните маси? Те могат да са топли, студени, влажни или с пустинен въздух. Но защо океаните и моретата заемат точно тези места по земната повърхност? Нямате ли понякога чувството, че някой преди нас е подредил нещата така, че да се случват по точно определен начин? А това добре ли е или зле? Това се питал и Еленко.

Дошла нощ, а после нов ден. Еленко тръгнал за училище, но още на крачка от прага се спънал и видял, че връзката на обувката му се е развързала. Навел се да я завърже и когато вдигнал очи, небето изведнъж паднало. За миг се видял как ходи с главата надолу, а нозете му опипват меките като крем облаци и търсят място да стъпят.

"Не, това не е възможно!" – помислил си Еленко, но веднага разбрал, че не само е възможно, но и действително. Земята приличала на тежък мазен похлупак, а небето го прегърнало и гърдите му олекнали като на всички летящи същества. "Но нима и аз летя?" – зачудил се Еленко, но в този момент видял как срещу него идва едно едро, къдрокосо момче. Не, по-точно се търкаля и преобръща като надуваем дюшек от вятъра.
- Ей, човече, накъде се намира планетата Земя? – извикал къдрокоското.
- Надолу – отвърнал Еленко.
- Чакай сега! – спрял се къдрокоското. – Дали твоето "надолу" е като моето? Защото ме предупредиха, че на Земята всичко е наобратно.
- Не знам. – вдигнал рамене Еленко.
- Нека да проверим! При вас хората кого обичат повече: себе си или другите хора?
- Себе си, разбира се. – отвърнал Еленко.
- Защо да се разбира? Ама че объркана планета! Май наистина са ме наказали по член 666. Много съжалявам!
- За какво съжаляваш? – не разбрал Еленко.
- Виж какво, така и така сме се срещнали във въздуха, дай да се запознаем – казал къдрокоското, - а после ще ти разкажа моята история.
- Дадено – съгласил се Еленко и подал ръка.
- А-а, не така! – извикал къдрокоското- Това при нас е враждебен знак.
- Как така?
- В минали времена хората са се хващали за ръцете, за да премерят сили. Ние не приемаме, че някой трябва да надделява над другите по този начин. Хората трябва да си помагат, а не да избират най-силния помежду си.
- А какъв е вашия поздрав? – попитал Еленко.
- Ние се докосваме чело в чело и предаваме добрата мисъл, която е в нас.

Двамата допрели чела, но къдрокоското изведнъж се дръпнал:
- О, вие земните хора сте много опасни! Главите ви са пълни с най-противоречиви мисли и желания. Въобще знаете ли какво искате? Добре, добре, не се мръщи! Аз съм Со-Мир.
- И защо те наказаха? – не стърпял Еленко.
- Ами...сега ме е срам да ти кажа. Намазах с мед крилата на по-малкия си брат и той не можа да полети за училище. – отвърнал с наведена глава Со-Мир.
- А? – учудил се Еленко – Че какво прегрешение е това? Това е шега.
- И аз така си мислех, но той се разрева с цяло гърло и Небесните ни покровители го чуха.
- И какво ще правиш сега? – попитал Еленко.
- Откъде да знам! Ще живея като земен човек, докато изтърпя наказанието си. – отвърнал Со-Мир.
- Че да живееш като земен човек наказание ли е? – попитал Еленко.
- О, Боже! Ама разбира се! – вдигнал ръце къдрокоското – За вас съм чувал само лоши неща. Вярно ли е, например, че отглеждате хиляди животни и птици само за да ги превърнете в местни деликатеси?
- Вярно е! – признал Еленко.
- Ето виждаш ли! И аз трябва да живея сред вас и примерно да ям гъши дроб за закуска!
- Гъшият дроб е много скъп...
- А-а, на всичкото отгоре и скъп. Ох, къде попаднах? – затюхкал се Со-Мир – Така е, когато не спазваш законите и не познаваш в дълбочина притчата за трите поуки.
- Каква е тази притча? – попитал Еленко.
- Ама ти и това ли не знаеш? – плеснал се по челото Со-Мир – Слушай, ще ти я разкажа:

"Един благочестив човек имал трима синове. Когато дошло време да се представи през Бога, ги събрал и им рекъл:
- Чеда мои, знам, че ще си отида от този свят след три дни и искам всеки от вас да ми каже кои са трите най-важни урока, които е получил от мен. Така ще разбера дали съм бил добър баща и съм живял праведно.

На третия ден най-големият син отговорил:
- Тате, много мислих, но не можах да събера три поуки, защото винаги ме е водила една: Стреми се да бъдеш по-добър от най-добрия човек, когото познаваш!
След него пред баща си коленичил втория брат:
- Тате, от теб съм запомнил нещо, което цял живот няма да забравя: Да обичаш един човек не е трудно, но да обичаш всички с тази обич е най-трудното нещо на света. Затова е и най-благодатно.
Пристъпил и най-малкият син:
- Прощавай, татко – казал той, - че не можах да изпълня заръката ти. Помъчих се да си спомня твоите поучения, но пред мен стоеше само твоя пример и нищо не можеше да го измести. Ти живя така, както искам да живея и аз.

Старецът погледнал към небето и извикал:
- Господи, посях, а ти ще ожънеш! Това, което човек желае, се забравя, това, което е построил, става руина във времето, но ако го запомнят с добро, дървото на живота ще цъфне за него."

- Приятелю! – обадил се нетърпеливо Еленко – Струва ми се, че в тази притча става дума за Земята?
- Така е – усмихнал се Со-Мир. – Нали знаеш, че всичко е наобратно. Това, което за нас е минало, при вас трябва да е бъдеще.

Двамата си побъбрили още, но ние не знаем за какво, макар че се досещаме. Ако някой път ви стане тъжно и неудобно от някоя човешка постъпка или дума, просто прочетете тази приказка отзад напред и със сигурност ще ви олекне.