Съвсем наивно решавам да направя проект по европейска програма - беше преди години. Тъкмо ги бяха пуснали програмите, още топли, топли. Викам си - сега или никога! И изпълнен с еврооптимизъм, заемам се с мащабни действия. Купувам земя в познат за мен район в плодородна Тракия, правя почвени проучвания, правя климатични проучвания, правя всякакви други проучвания и разбирам, че почвата е добре аерирана, понеже има варовикови камъчета в нея, колкото си искаш. Освен това има добра проветривост, защото постоянно играе лек ветрец в тоя район и климатът, ерго, е здрав, та здрав. Жив вредител не се задържа по тия места - вятърът отвява начаса всеки случайно промъкнал се зловреден акар. И какъв е крайният извод от всички изследвания - изводът е, че тая земя е само за лозя и череши.
Викам си - лозята станаха много, освен това тепърва ще трябва да се мисли за инвестиция в преработване на гроздето и винопроизводство. Което нито ми е по силите и желанието, нито мога да си позволя такава голяма и дългосрочна инвестиция. Не е за мен тая пущина. Значи череши! Черешата е царицата на плодовете, в България търсенето на този плод надвишава предлагането, а в Европа още повече и така ще бъде дълго време - както виждате, проучил съм и пазара. Така че без никакви колебания решавам финално - череши му е майката, казвам си, и продължавам смело напред. Попадам на информация за производител на фиданки в съседна нам страна, качвам се на колата и направо там - няма да си играем на посредници ние, направо отивам при извора на фиданките. И верно - чудо на чудесата! Десетки и десетки хиляди фиданки всякакъв чешит - кеф ти череши, кеф ти японски сини сливи, кеф ти кайсии, кеф ти праскови.
Каквото ти душа сака, всичко има.
Отсичам веднага - череши и нищо друго, това е положението. Готово, казват хората, имаме черешови дръвчета едногодишни, имаме и двегодишни, и даже тригодишни фиданки. За какво е сега тая работа, питам ги аз. Ами как за какво, отговарят ми хората, пестиш време. Понеже декември садиш и след половин година, през юни береш. Бре, викам си, това си е идеална работа. А те продължават - ела, казват ми, да видиш в кой край на България какви градини сме направили с нашите дръвчета и слънце. Питам и разпитвам - домакините с удоволствие споделят и постижения, и проблеми. Отде да знам, че не са в "Натура" земите на тези градини и отде да знам какъв филм ме чака мен.
А този абсурден филм тепърва започваше. Запознавам се с едни добри хора, които ме намериха и ми обясниха, че за да се спечели проектът, първо трябва да се намери правилният консултант. Какво значи правилен консултант ли, усмихнаха се те на моя въпрос. Ами това е един консултант, дето е в схема с ония, дето одобряват проекта. Бре, казвам аз, това не е ли конфликт на интереси?
Абе на тебе конфликт не ти трябва, ти си гледай интереса - поясняват хората. И добавят, че все пак първо трябва да се направи проучване и чак тогава да се търси консултант и да се прави проект. Аха, отговарям аз, проучвания да искате, сума ти проучвания съм направил досега - на почва, на климат, на пазар, на работна ръка. Не такива, махват отсреща, трябва ти проучване дали изобщо ще ти дадат разрешение, защото земята ти е в "Натура". Това добре ли е, попитах предпазливо. Добре е за еколозите, дето отчитат дейност, ама е зле за такива като теб, дето искат реално да работят - това ми казаха тези добри хора и си тръгнаха. Повече не ги видях, а оттук нататък вече не беше никак забавно.
Оказа се, че в тези хиляди декари плодородна земя са вкарани в "Натура" и са се превърнали в печеливш бизнес не за земеделските производители, а за всевъзможни еколози фотографи, които обикалят с джиповете си и снимат нещо във въздуха. Пилета снимат, казаха със завист местните, много било печелившо да се снимат летящи пилета и да ти плащат за това, ама не всеки можело да се уреди. Ние ако можехме да се уредим да снимаме пилета, хич нямаше да садим чушки
отсякоха местните.
Оказа се, че не може да се планират овощни градини в "Натура", защото трябвало да се оставят големи празни пространства - "прозорци" - вътре в рамките на насажденията. Нещо като "тука има дървета - тука няма дървета". Градини с дупки в тях. Като швейцарско сирене. Кой ненормален би направил такива градини? Защо изобщо се поставят такива абсурдни изисквания?
Оказа се всъщност, че изобщо не може да се копаят дупки за засаждането на дръвчета, защото в тези земи имало лалугери и това със сигурност ще смути техният бит и дори може да им разруши леговищата. И нямаше кой да чуе моите аргументи, че когато някога в тези земи имаше овощни градини, имаше и хиляди лалугери - поради простата причина, че дръвчетата са най-добрата защита на лалугерите от атаките на хищните птици от въздуха. И че сега, на това открито поле лалугерите са първата жертва на виещите се във въздуха соколи. И че точно затова съвсем скоро и един жив лалугер няма да намерят, даже и за снимка, та да си отчетат парите по измислените си уж природозащитни проекти. Нищо че веднъж все пак видях един лалугер, и даже го показах на малкия си син - та да знае, че лалугери все още има по тези земи и някога да казва на децата си. Защото тогава те отдавна ще са изчезнали благодарение на тези природо-защитници
Оказа се, че природата има спешна необходимост някой да я защити именно от тези природозащитници, които са се превърнали в изпечени екобюрократи и чиито методи са откровено рекетьорски спрямо всеки, който иска да работи и реално да допринася и за себе си, и за обществото. Защото първо трябва да си плати "зеления" рекет, а веднъж платил го - ще се абонира за него завинаги.
Отказах се, разбира се, да участвам в този абсурд. Полето си остана голо, живи лалугери там със сигурност няма, живи еколози-фотографи има и се множат. Условията на "Натура" се оказаха много подходящи за развъждането на еколози-фотографи, които да печелят за сметка на изчезващите с тяхна помощ животински видове.
А какъв е щастливият край на тази история? Ако непременно трябва да има такъв, то е монодрамата "Лалугер", която написах вследствие на гореописаната "Натура"-лна житейска драма. И благодарение на синергията между автор и изпълнител в лицето на Николай Урумов и блестящото му изпълнение, "Лалугер" бе номиниран за "Аскеер" за драматургия, спечели наградата "Чудомир" на публиката за "Комедиен хит на сезона", както и още две награди. Една от тях - международна, в пряка конкуренция с актьора от Кралския Шекспиров театър Питър Тейт.
И даже още продължава да се играе - вече седми сезон, след близо 170 представления и над 30 000 зрители, изпълнили салоните у нас и в чужбина.
Ако непременно държите да видите този забележителен "Лалугер", може да направите това в частната камерна сцена "Нов театър" в НДК.
Вземете и някои природозащитници - все пак те са причината за този шедьовър. Пък и да видят "Лалугер" поне на сцената, така и така на полето не останаха даже и за снимка.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
