Не мога да твърдя, че съм се пристрастила към вестник „Стандарт" от първия му брой – но там накъде ще да е, почти от самото начало. Неговите страници се отвориха широко за поетичния ни хепънингов проект „Петък-13" през 1992-а: време, в което всички бяхме ентусиасти и мечтатели. Тогава и направихме първия 13-часов артистичен празник на поезията и изкуството и още помня пукащата се по шевовете си от любопитен и възторжен народ голяма зала, в която „разигравахме" стиховете си и въображението си... Та „Стандарт" ни съучастваше, отрази събитието със страст и кураж, неприсъщи за сериозността и дори скуката, очаквани от всекидневник. Помня, че Юлиан Жилиев напечата текст без препинателни знаци за „Петък-13" - и ми се стори, че е осъществена най-възмечтаваната свобода на словото.

Истинската ми обвързаност с културната притурка на „Стандарт", която излизаше всеки петък, започна малко по-късно, когато редакцията се премести в своя сграда на една от преките на „Пиротска". С поета Бойко Ламбовски възприемахме „визитите" си в редакцията и в стаята на отдел „Култура" като своеобразни празници на остроумието и добронамереността. Рядко сме се радвали по-сетне на подобна щедрост: правехме страници с колажи и „концептуални" артистични текстове, пишехме за книги и за каквото ни душа иска - при това съвсем отговорно и „мисионерски". Оттогава са и безценните ми приятелства с Антоанета Бачурова и Анелия Янева...

Една случка обаче си остава незабравима. Отдел „Култура", ръководен от Юри Лазаров, малко се поразтури, оглави го Тони Бачурова и ми предложи да правя страница с книги. Нарекохме я „Сергия № 13" според тогавашния контекст, когато най-голямата книжарница в София и страната бе „Площад „Славейков" със своите сергии под открито небе. Вече бременна, аз се впуснах с хъс в „подреждането на сергията си" във вестника. Обикалях издателства с корема и мъкнех книги, тичах в дъжд и сняг, пишех-бришех, додето не се оказа, че се налага да вляза в болница доста по-рано от обикновеното. „Стандарт" не само не оттегли подкрепата и вниманието си към мен, но и отбеляза с обичлив и остроумен текст раждането на дъщеричката ми Зорница, която днес е красива 21-годишна госпожица. А когато след близо два месеца излязох от болницата, с хонорарите от „Сергия № 13" купих бебешката й количка...

След личното си признание да призная на „Стандарт" и благодарността си за многото ми препечатани през годините текстове от „Дойче веле", и най-вече за последователното му, съхранено в годините високо отношение към българската култура от Вазов до модерността! За това си струва да се вдигнат 25 чаши! Честит юбилей и нови хоризонти за следващия четвърт век!