Икономиката на споделянето и непосредствените сделки между собственици и потребители не се нравят нито на традиционния бизнес, нито на повечето правителства. Традиционният бизнес ги разглеждат като активна и силна конкуренция, която се побеждава най-лесно като бъде заклеймена като нелоялна; на правителства пък не се нравят тъй като успяват все по-умело да се измъкнат от опитите за регулация и облагане са данъци.

По тази причина, традиционният бизнес и правителствата опитват, най-често чрез регулация или съдебно преследване, да отстранят платформите за споделена икономика. Неслучайно в градовете, където Uber е забранен, това най-често става след масови протести от страна на таксиметрови шофьори и компании, не че местните власти обикновено се дърпат прекалено много.

Платформите за краткосрочно отдаване на квартири също често стават обект на подобни акции – не е изненадващо, че тази седмица министърът на туризма Николина Ангелкова предложи по-строга регулация на туристическите платформи на европейски равнище, която явно се ползва и с подкрепата на други министри на туризма в ЕС. Мотивацията също е тривиална – наемането на квартири онлайн, направо от собствениците им се представя като сива икономика и се допуска, че предлаганите в онлайн платформи квартири не отговарят на стандарти и критерии за качество и безопасност.

Решението на тези „проблеми" обаче идва с големия чук – според министъра онлайн платформите трябва да рекламират само такива квартири, които са регистрирани според местното законодателство, а в противен случай да понесат санкции. Подобна идея обаче е не само трудноизпълнима, но и вредна. Трудноизпълнима е най-вече защото онлайн платформите играят единствено ролята на посредник, който сам по себе си не извършва никаква услуга освен посредничеството, а и често развиват тази си дейност в рамките на друга юрисдикция (Европейската централа на Airbnb например е в Дъблин, и фирмата оперира в рамките на ирландското законодателство). Дори и да допуснем, че хармонизация на законодателството на европейско ниво е възможна, следенето и контролът ще стават все по-скъпи и трудни с развитието на технологиите, а платформите ще намират все по-нови и усъвършенствани подходи за задоволяване на нуждите на клиентите си.

Вредна е, тъй като по своята същност представлява опит за възпиране на развитието на туристическия бранш, което влиза в разрез с интересите на потребителите. Причината, поради която онлайн платформите за наемане на квартири съществуват е, че потребителите ги предпочитат пред традиционните хотели и туристически агенции, защото им предлагат много по-богат избор. От значение тук са и цените –тъй като неурегулираният пазар оперира в условия на много по-голяма конкуренция, то онези които предлагат жилищата си онлайн за временно ползване се виждат принудени да предлагат все по-конкуренти цени и условия не само от традиционните хотели, но и от останалите потребители на платформата. Това става възможно именно тъй като не са обременени с всички регистрационни, разрешителни и контролни режими, които важат за традиционния бизнес.

Характерен аргумент е, че регулацията на онлайн платформите се прави именно в защита на интересите на потребителите. Регулирането на традиционните услуги за настаняване е до известна степен оправдано, най-вече заради ограничените възможности на потребителите да контролират качеството на услугите, които получават. При онлайн платформите обаче този контрол се извършва не чрез твърди регулации и стандарти, а чрез мнението и оценката на останалите потребители. В крайна сметка, опитите за регулация на онлайн платформите са преди всичко реакция на традиционния бизнес – за него е по-евтино и по-лесно да лобира в посока забрана на алтернативите от сферата на споделената икономика, вместо да се конкурира с тях и да се адаптира към новите условия, за сметка на интересите на потребителите. Това обаче надали е в състояние да спре развитието на икономиката на споделянето, особено в дългосрочен план, тъй че е в интерес и на властите, и на бизнеса да привикват към новата конкуренция.