Албена Павлова отново събира симпатиите на феновете като Гълъбина в „Столичани в повече". Актрисата, която от много сезони е сред звездите на Сатирата, споделя, че гледа с интерес епизодите от 12-ия сезон на култовата сага. Тя е категорична – „Столичани в повече" вече е институция. Тъкмо в сериала легендарни артисти изиграват последните си роли - Георги Калоянчев, Никола Анастасов, Васил Попов, Стефан Илиев. „Чест прави на продуцентите ни Любо Нейков и Евтим Милошев, че поднесоха почитанията си към големия талант на колегите", коментира Павлова. Все така е щастлива от партньорството и близките си отношения със Стоянка Мутафова. „Тя е едно великолепие, един изумителен човек. А приятелството на снимачната площадка с всички колеги стана от само себе си - много истинско е. Ние не се правим на приятели, ние сме приятели", не се колебае Албена.
На 20 април ще гледаме Павлова в поредната премиера в Сатирата - „Обичай ме" на изключително популярния френски актьор и драматург Себастиен Тиери. Оригиналното заглавие на пиесата му е „Момо", но екипът го променя. Албена е в отлична компания - Димитър Баненкин, Стоян Дойчев /Асенчо от филма „Възвишение"/, Милена Аврамова. Режисьор е Андрей Калудов, а това е трета творческа среща между него и Албена. Ето какво споделя актрисата за вълненията преди поредната си премиера в Сатирата, за гастролите по света, за разговорите по скайпа с дъщеря й Мина, която учи психология в Ротердам и за страстта на сина й Здравко към историята в Софийския университет.
- Госпожо Павлова, на какво, според вас, се дължи феноменалният успех на "Столичани в повече"?
- Причините за всеки успех са много и са комплексни. Особено в колективното изкуство. Ако мога да отговоря с една дума, тя ще е "автентичност". Автентична история, автентични герои, автентична среда. Неведнъж се е случвало нашите сюжети не просто да отразяват живота, но и да го изпреварват. Имахме стряскащи примери - излиза серия с иманярска история и след дни медиите гръмват иманярски скандал, излиза серия с протест пред парламента и след седмица хората излизат на улицата... За успеха е нужна отдаденост, нужна е любов, нужно е доверие. И, разбира се, да имаш далновидността да събереш правилните хора.
- Имате ли незабравим спомен от снимачния процес?
- Най-незабравими са ми два дни от тези почти седем години: първият и последният снимачен ден. И в двата не бях сигурна коя емоция надделява. Първият снимачен ден беше шизофренична смесица от страх и еуфория. Последният снимачен ден беше ден за благодарност, удовлетворение и много сълзи. Невинаги ми е било лесно, невинаги ми е било приятно (няма нищо приятно във външните снимки при -17 градуса), но винаги съм усещала обич и подкрепа. Няма как да не съм благодарна за всеки скъпоценен ден от този дълъг и важен период в живота ми.
- Тогава, в началото, притеснявахте ли се дали дъщеря ви Мина ще се справи с ролята си? Имаше ли репетиции в къщи?
- Дъщеря ми Мина започна на девет години пред 400 човека публика - като партньорка на Любо в "Комиците". И още тогава не можех да я накарам да репетира с мен в къщи. Тя е много деликатен човек, но може да бъде и изключително вироглава. Не съм се притеснявала за нейното участие в сериала, защото отговорността за това решение не беше моя, а на Любо и на Евтим. Тях питайте дали са се притеснявали. Годините, надявам се, са ме научили да позволявам на другите да направят своите грешки, без непременно да искам да ги предпазя. Пък и, както казва моят скъп приятел Петьо Чакалски, "няма грешка, има опит". А където има опит, има учене.
- Обикаляте с представления България и света. Какво виждате тук и сега, и как Ви изглеждат сънародниците ни в другата, вече двумилионна България по различни краища на земята?
- Не можем да съдим за това каква е България и как живеят българите по срещите ни в театралната зала. Там сме извън реалността, там сме в "пещерата на идеите". Виждам щастливи, вдъхновени, благодарни хора, които ни гледат с обич и признателност. Всичко това обаче се случва само в театралния салон. Извън него се случва картина, която, честно да ви кажа, не искам да познавам. Знам, че това е много несериозно и инфантилно - да се затвориш в свой илюзорен свят. Но поемам риска да изглеждам по този начин. И предпочитам да живея в илюзорен свят. Щастлива съм, че професията ми дава възможност да не мисля основно за бита и ми хвърля спасителната сламка на красотата, справедливостта и смисъла. А българите в чужбина са същите като българите в България - с тази разлика, че тяхната радост, благодарност, любов са умножени по десет. Това са кратки, в повечето случаи изключително романтични срещи със зрителите. Те се срещат с българското изкуство – на концерт, изложба, театър. Виждат красивото, което България им дава. Така че българите в чужбина са много топли българи. Някои от тях са носталгични, но това е в реда на нещата. Родината е Родина и това с годините се усеща все по-силно.
- Кога Ви се насълзяват очите, когато играете пред сънародници отсам и отвъд океана?
- Когато съм на сцената, се концентрирам в действието на пиесата и в героинята си. Така че кой ме гледа - българи в България или сънародници, които са избрали да живеят в чужбина, за мен като актриса няма значение. Публиката е мой партньор независимо географската ширина, на която играя.
- Докато пътувате по света, някога имали ли сте усещане за прераждане или за „вече видяно"?
- За прераждане - не. Никога не съм имала подобно изживяване. Но в интерес на истината съществува едно място, на което имам дълбокото усещане, че и преди съм живяла. И това място се казва Италия. Връзките ми с тази страна, чувствата ми към нея са толкова безусловни, че сякаш имат корени по-далеч в миналото. Там дишам с пълни гърди, там се наслаждавам на всичко, там живея в непрестанна еуфория. Независимо в коя част на Италия съм, какво правя, по работа ли съм или на почивка, няма никакво значение. С Италия си говорим на наш си език. Подчертавам обаче, че съм българка, която е абсолютно влюбена в родината си. Аз съм от българите, които се вдъхновяват и прекланят пред всичко, което имаме като нация - култура, история, природа. Неизчерпаем ресурс, на който ние не обръщаме особено внимание.
- Успявате ли да си говорите по телефона или по скайпа с дъщеря ви Мина за големите теми в психологията, която тя избра за своя специалност в Ротердам?
- Рядко си говорим - аз съм много заета, тя също. Не искам да й досаждам. Моят син ме е научил, че за щяло и нещяло не трябва да се звъни и да се безспокоят децата, което, разбира се, е много правилно. Гледам да не притеснявам и разсейвам Мина. И когато има нещо важно, когато нещо ме е развълнувало и искам да й го споделя, тогава се търсим. Но не бих казала, че е често. Това е раздяла, която няма как да не ме натъжава, да не ме изважда от баланс. От друга страна съм дълбоко убедена, че всеки е длъжен на първо място да се погрижи за себе си и да направи най-доброто за себе си. Вярвам, че Мина там прави най-доброто за себе си. Избрала е специалността и университета неслучайно. Самият факт, че тя нямаше план Б - кандидатства в един-единствен университет в една-единствена специалност - означава, че е била напълно убедена какво иска и къде иска това нещо да й се случи. Затова от мен получава подкрепа, доверие и неизчарпаем запас от любов.
- Казвали сте, че Инсайт семинарите са ви помогнали да откриете по-„човешки" начин за справяне с проблемите и негативните емоции?
- Семинарите Инсайт са учене чрез преживяване. Преживяване, което те трансформира, преобразява. Започнах да се занимавам с тях преди две-три години. Преминах всички четири нива, създадени за възрастни. Мъжът ми /актьорът, сценарист и режисьор Емил Марков - бел.р/ и синът ни Здравко също участваха в първо ниво, а Мина направи целия тинейджърски формат на Инсайт - тя дори беше първата в семейството, която обърна поглед натам. Всичко е насочено към много дълбокото осъзнаване на страхове, погрешни схващания и негативни модели, в чиито капани човек сам или с "помощта" на другите попада. Това е заставане пред кристално огледало, което не ти е приятел и по тази причина не крие нищо от теб и ти показва картината, която е вътре в теб. Картината, която много често искаш да скриеш дори от себе си. Процесите продължават отвъд осъзнаването "какво ми пречи да живея в баланс" и стигат до откриването на потенциала, който е заложен в теб. Семинарът те връща към теб и великолепната ти същина, учи те да се обичаш, да се харесваш, да си имаш доверие. Връща ти усещането за цялост и значимост, което неволно и тъжно губим по пътя.
- С какво се занимава сега синът Ви Здравко?
- Моят син в момента учи история. Виждам го много щастлив, което няма как да не ме кара да се чувствам спокойна за него. Той от малък много чете. Винаги се е интересувал от исторически сюжети и книги. Сега е намерил нещо, което до такава степен да разпалва любопитството му, че да не гледа на него като на задължение. Нали хората казват „Когато превърнеш хобито си в професия, никога няма да ти се наложи да ходиш на работа." Имам чувството, че той върви по този път. Много е погълнат от това, което учи. Изпитва нужда да споделя, да разказва. Обяснява ми, че е качил 8ГБ историческа литература - не знам колко тома са това и колко време ще му е нужно да ги прочете. Фактът, че го е направил, означава, че е много ненаситен и лаком към тази наука. Той казва: „Няма нищо по-интересно от историята, тя е като приказка". Много е отговорен, работи и живее самостоятелно със своето любимо момиче. Ще стане на 27 тази година. Чувства се щастлив, обича да пътува, от относително от скоро има кола и много храбро кръстосва България и не само нея. Типичен млад човек, който иска да му се случват интересни неща, животът му да е провокативен, да му предлага предизвикателства. А той да ги преодолява, за да го правят по-силен, по-голям и все по-способен да се справя с нещата, които излизат на пътя му. Той е добре, значи и ние сме добре. Много се радвам на Здравко. Мисля, че няма да шокирам никого от близките си, ако кажа, че определено той е най-умният в нашето семейство и най-задълбоченият. Това много ме респектира, но не смятам, че аз имам пръст в тази работа. Здравко дава много мъдри и уравновесени съвети и когато каже нещо, то винаги е много премислено.
- Работили сте с уникални режисьори: разкажете какво помните и до днес от репетициите със световния Иржи Менцел?
- Ние изкарахме един майсторски клас, репетирайки с Иржи Менцел - въпреки че репетиционният период беше много кратък, само около месец. Раздадоха ни копия от пиесата, получихме нареждане да си знаем текстовете като по вода за първа репетиция. Защото това беше много динамична комедия – „Още веднъж отзад", в която физическите действия бяха почти колкото думите. Беше много важно как ще ги съгласуваш. На определена реплика трябваше да се отвори врата, на друга - да се затвори и това беше в синхрон с три врати на втория етаж и с три на първия. Трябваше шест врати да се отворят и затворят едновременно. И понеже ние, българските актьори, не сме от най-дисциплинираните, ни беше много сложно - защото ние искаме да се движим, да импровизираме, а Менцел пристигна с много ясна концепция. Той и преди беше правил пиесата. Но не просто я беше поставял. Преди това да се случи, отишъл с текста при автора й Майкъл Фрейн в Лондон, за да я композират и пренапишат по идеи на Менцел. Така че той в голяма част е и съавтор на текста. Той знаеше мястото на всяка буква и точка. И независимо, че ние говорехме на български, прекрасно беше наясно къде сме във всеки момент. Правеше забележки, ако щете, дори за интонация. Беше истинска машина! Внесе невероятни ред и дисциплина. Винаги казваше: „Импровизацията трябва да бъде много добре изрепетирана." Защото, когато тя не е добре изрепетирана, много лесно може да излезеш извън жанра, извън стила. Така че се получи бравурен спектакъл, едно шампанско. Публиката сигурно оставаше с впечатлението, че актьорите се скъсват да импровизират и да добавят от себе си, а то нямаше нищо подобно - всяка дума, всеки жест е измислен от Иржи Менцел. Много често казваше: „Не се опитвайте да изтръгнете смях на всяка цена. Вие не сте маймуни в зоопарка, вие сте актьори. Можеш да играеш глупак в пиесата, но ти си актьор, а не глупак. Това е друго ниво". В това отношение беше много принципен - никакви заигравания с публиката, никакво просене на аплодисменти и на смехове. Беше железен! И неслучайно това представление се играе 16 години.
- Съжалявате ли, че не изиграхте Елица във „Време разделно"? Разкажете, моля, за този епизод от началото на кариерата Ви?
- Не, не съжалявам. Няма никаква специална случка. Пробите бяха чудесни. Людмил Стайков беше много доволен, а аз много уважавам този режисьор. Прекланям се пред филмите, които е създал. Знаете, че е важно режисьорът как си представя нещата. Ако той не си представя Елица с очи като моите, то Елица ще бъде момиче, което най-много се доближава до представите на режисьора – за външен вид и за темперамент. Това е важен и личен избор. Аз съм много доволна от това, което се случи, защото имах моята, макар и малка роля. Голямата роля, която този филм изигра в моя живот беше, че там, на снимачната площадка се запознах с едни гиганти, с някои от актьорите, до които не смееш да застанеш. От тези, които създават толкова мащабни образи, че просто си казваш: „Благодаря за шанса". Няма за какво да съжалявам, че не бях Елица. Дори съм изключително благодарна, а да не говорим, че по принцип съм човек, който никога не съжалява за нещо, което е станало вече и е затворена страница. Нямам качеството да се тюхкам: „Ех, можеше да стане така, можеше иначе". Това не ме интересува. Когато нещо е приключило, то е приключило! Не губя енергия да страдам за нещо, което не е станало така, както аз съм искала. Смятам, че за всичко, което ми се е случило, има друг и по-дълбок промисъл. И че нашите планове невинаги са най-доброто, което може да ни се случи в живота. Затова обичам да се доверям на това, което ми се случва.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
