Емилия Радева ще получи наградата за цялостен принос на юбилейното 25-о издание на международния кинофестивал „Любовта е лудост" във Варна. Пак там публиката ще я види и като младата красавица Ширин до Ферхад на Апостол Карамитев в „Легенда за любовта" по Назъм Хикмет – 60 години след излизането на екран. Кадър от филма краси корицата на новата й книга „Ние, артистите", чиято премиера е насрочена за 27 август от 17 часа в книжарницата на конгресния център във Варна. Томчето излиза с логото на „Книгомания" - като второ заглавие в новата поредица на издателството „Любимци на публиката" след „Един живот в пет тетрадки" на Надя Тодорова. Емилия Радева разказва за своите партньори от сцената и екрана, сред които са Апостол Карамитев, Катя Паскалева, Коста Цонев, Невена Коканова, Наум Шопов, Стоянка Мутафова, Георги Калоянчев, Иван Стефан Гецов, Гинка Станчева... Авторката ги е описала с обич и уважение към таланта им, но без да спестява страстите и слабостите.
– Госпожо Радева, на 25 август ще минете по червения килим на „Любовта е лудост" и ще си тръгнете оттам с поредната награда – чувствате ли се като маратонец, твърде уморен да се зарадва?
– Не. По-скоро съм малко притеснена. Бих предпочела да ме награждаваха за роля. Спомням си как режисьорът Никола Корабов получи приза и в благодарственото си слово каза, че се надява това да не слага край на неговото творчество. Искаше да направи още един филм, имаше готов сценарий, но си отиде... Тези награди винаги са малко тъжни, но все пак човек трябва да бъде благодарен, че не са го забравили и уважават онова, което е направил.
– Вълнувате ли се, че на фестивала ще покажат „Легенда за любовта"?
– О, разбира се, макар че го гледах наскоро на диск – Момчил, синът на Апостол Карамитев, се погрижи за това. Опасявах се, че филмът ще ми се види остарял, но бях поразена от качеството на заснемането. Чудесна игра, декори и костюми –всичко отново ме развълнува. Не защото видях себе си млада и красива, а заради самата история, заради присъствието на Апостол Карамитев, на Жени Божинова и на Андрей Чапразов.
– Описвате много интересно какво се е случило по време на снимките на този филм в новата ви книга „Ние, артистите". Наистина ли Маргарита Дупаринова не е показвала ревност, докато ви е гледала да прегръщате нейния съпруг?
– Да, тя имаше класа - това се усещаше в осанката, в маниерите, в аристократичното й излъчване като на дама от английското висше общество. Респектираше ме и с ролите си. Още като студентка я бях гледала в „Ромео и Жулиета" като съвсем нетипична Жулиета. В постановката на „Снаха" по Георги Караславов тя играеше Юрталанката и по-късно за мен беше голямо изпитание да поема същата роля във филмовата версия. Тогава Маргарита вече беше доста възрастна, подпираше се на бастун или на патерици и когато при среща с нея споделих тези притеснения, тя ми отвърна с блага усмивка: „О, Емилия, киното има друг език, а и ти си добра актриса, можеш да направиш образа!". Великите хора винаги се държат просто и естествено в живота.
– Защо, според вас, не станахте най-търсената красавица в българското кино след силния ви старт с „Легенда за любовта" и с "Ребро Адамово" на режисьора Антон Маринович?
– Маринович и Бинка Желязкова ме откриха за киното. С него снимах и „Сиромашка радост" по Елин Пелин, но когато ме покани пак за Елка от „Гераците", отказах. Мислех си: Е, пак ли класика, не може ли нещо съвременно... А играеха Георги Стаматов и Иван Димов, получи се много силен филм с моята състудентка Ангелина Сарова като Елка.
Съжалих, че не съм приела, но късно
И все пак: нямаше да се чувствам добре в калъп, а в киното често ставаше така – направиш добре една роля и после искат от теб да повтаряш все същото. Никога не съм харесвала лесните пътища, още тогава исках да има предизвикателства. Записвах си разни мисли в тефтерче – например как за мен настана зимата, преди да е свършила пролетта. На 33 години приех да изиграя Султана от „Иконостасът" по „Железният светилник" на Талев. Чудо на чудесата! Бяха купили специални лепила, с които ми разтягаха лицето, после нагъваха кожата, за да станат бръчки и въпреки това не се получаваше добре. В подобна ситуация актрисата се спасява с онова, което има отвътре, със светоусещането и познаването на образа. Мисля, че се справих достойно, а роли като Султана ми дадоха сили да прежаля всичко, което можех да направя като млада красавица в киното. Други го направиха и то добре.
– Други като Гинка Станчева? Тя застана до Апостол Карамитев в „Любимец 13", после и в „Специалист по всичко". Как успяхте с нея да запазите приятелството си повече от половин век - нямаше ли сръдни, конкуренция за роли?
– Не. Ние сме много различни. Гинчето по природа е жизнерадостна и усмихната,
аз съм по-земна и по-затворена
С нея се знаехме още от Театралната академия, а и покрай излизанията с нашите момчета Пейчо (Пейчев) и Любо (Димитров). Конкурирахме се само веднъж - за ролята на Зюлкяр от „Ребро Адамово". И двете бяхме на дългата опашка от кандидатки. Предпочетоха мен, за нея остана Хатидже. След това се сближихме още повече. Кумувахме си една на друга, някак се свързахме много силно. А когато останахме сами без половинките си, започнахме често да се срещаме и да си говорим. И сега се чуваме през ден.
– За какво си говорите?
– За какво ли не, но най-често си мечтаем за работа... Ето и сега играем заедно в „Пролетна измама" на режисьора Кольо Петков. В началото на октомври ще възстановим представленията. Аз й звъня за нещо, питам я как е, а тя веднага се засмива: „Ами, как да съм - добре, че заваля и се разхлади!" А мен ако ме попитат как съм, ще кажа: Ох, пак ми е паднало кръвното, това ме боли , онова ме стяга... Добре се допълваме. Е, понякога си правим забележки. Например защо тя все ходи с плик от „Била". Бил много лек... Ама ти си Гинка Станчева, казвам й, не може така! Подарих й чанта, да видим.
– Играете отново, а не ви ли е страх, че може да забравите реплика?
– Не. Но самото излизане на сцената е страшно. Когато преди три години започнах да играя в „А помните ли" след 10-годишно затишие, в началото ми прилошаваше, пресъхваше ми устата, качваше ми се кръвното. Играх ужасена в продължение на 5-6 представления. Постепенно се отпуснах и стигнах дотам, че след краткия монолог получавах жадуваните аплодисменти. Понякога си мисля, че ние, актьорите, сме като спортисти пред старт: имаме си нашите тайни ритуали срещу неуспех, защото резилът е голям, ако не успееш да направиш ролята.
– В „Ние, артистите" правите портрет и на Стоянка Мутафова и то без да я идеализирате. След всички похвали, които е свикнала да чува, чудите ли се как ще реагира, като прочете за себе си, че забравя реплики, че чете с лупа, че вика по гардеробиерките?
– Тя е жив човек, значи има и слабости. Да, вече кара 96-а година, а не се спира. Всички й се възхищаваме за това. Но аз се помъчих да намеря точната мярка. Някои от шокиращите й изяви са въпрос на характер, други са ей така - да стане шоуто... Но има и още нещо. Когато изпаднах в депресия след смъртта на моя съпруг, цели две години и половина
бях зле и тръгнах на сеанси
при Мадлен Алгафари. Един от нейните уроци на психотерапевт беше: Няма да задържаш нищо в себе си! Ако ти се вика, ще викаш. Ако ти се ругае, ще ругаеш! Докато чаках да дойде моя ред, веднъж от нейната работна стая излезе млада жена. Мадлен й каза: „Ето, това е актрисата Емилия Радева, тя също има проблеми. Сега искам пред нея да кажеш най-грозните думи, които таиш в себе си." Потресе ме. Момичето почервеня: „Ама как, не мога..." Почти се разплака и накрая успя да свърши, каквото трябваше. А Стоянка го прави и без да взима уроци, виждам как се разтоварва. И това е част от дълголетието. Въпреки човешките й слабости, тя ми е много близка и скъпа.
– А какво ще кажете за зависимостта от алкохола при звездите? В книгата ви има текст за Катя Паскалева - великолепна актриса, но лабилен човек, на когото напразно сте опитвала да помогнете. Пишете и за други актьори със същия проблем – включително и за вашия съпруг Любомир Димитров, за Стефан Гецов, за Леонтина Ардити. Как си го обяснявате?
– Винаги опитвам да намеря приемливо оправдание за талантите. Много ни е тежка професията, а чашката и цигарата обикновено вървят заедно и са най-лесният начин да се отпуснеш след напрежението. И аз съм усещала някой път потребност да запаля в компания, да пийна - но организмът ми не приемаше тия отрови. Даже на младини се питах ставам ли за актриса, след като не пуша, не пия, не закъснявам... Може би затова имаше дистанция между мен и колегите: не се вписвах. Оставах с тях до към полунощ и тръгвах да си ходя, защото на сутринта трябваше да съм на репетиция. Но не всички имат „имунитет" като мен.
При дадени обстоятелства зависимостта се отключва и трябва да притежаваш силна воля, за да устоиш. Когато дойдоха моите тежки месеци и години, Мадлен Алгафари ми каза: Не се предавай, ти си интелигентен човек, започни да пишеш. И така направих моята малка тетрадка със стихове „Здравей, самота" . Театърът също е спасение
Работата е крепила всички тези хора въпреки алкохола
Поне донякъде. Да, има мъже и жени, които не пият и не пушат, но това прави ли ги добри актьори? Предпочитам талантливия пред винаги трезвения партньор, пред безпогрешния. Погледнете световните величия в киното и в театъра – ами най-големите са и най-уязвими! Жалко е, че си отиват рано - но е по-важно как си живял, а не колко.
В „Ние, артистите" споменавате и опита за самоубийство на Наум Шопов, станал почти пред очите ви. Обадихте ли му се след това, опитахте ли се да разберете причината?
– Не. Вярно е, че бяхме близки на младини, когато Пловдивският театър ни събра. Но не обичам да навлизам непоканена в личното пространство на друг. Ако той не поиска сам да се разкрие пред теб, ти не бива да настояваш. И сега ми е пред очите - как подаде глава от гримьорната, как го попитах какво прави, нали няма участие, как той ми каза, че си почива в театъра... Почива си?! На сутринта се чудех как съм пропуснала да реагирам. Но трябваше да изляза на сцената - имах тежка роля, мислех за нея. Може би щях да предотвратя това, ако бях свободна. Да, чудила съм се защо е посегнал на живота си. Наум имаше тежки периоди, но не искам да задълбаваме. Трябва да остава малко тайнственост около актьори като него, няма нужда публиката да знае всичко.
– Как избрахте кои от вашите партньори да "влязат" в спомените ви?
– Исках да са хора, с които съм се срещнала най-малко в две или повече роли. И да съм усетила особено родство. В един момент си дадох сметка, че повече от половината ми герои са тръгнали като мен от обикновено семейство - без традиции в изкуствата, имали са трудно детство. Бащата на Гинка Станчева е загинал на фронта през 1944 г., тя е пораснала край майка вдовица в софийския квартал „Надежда". Любо Димитров също е живял в покрайнините. Бащата на Коста Цонев е починал рано, майка му е шиела на машина, за да издържа семейството. А аз също бях половин сираче, с баща обущар. Бащата на Богомил Симеонов пък беше месар, на Калоянчев – млекар. Бяха изявени актьори, а не забравяха откъде са тръгнали. Бяха от моята кръвна група. Разбирахме се и със Стояна, с Наум, с Иван Кондов - макар при тях началото да не беше същото. Но усещах таланта им. И въпреки че не се смятам за кой знае какъв писател, чувствах морален дълг да напиша за тях. Да, и други са го правили. Но аз добавих и моята гледна точка, защото не искам те да бъдат забравени. Нека напомняме за хубавото. Грозното и без това е много.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
