Максим Бехар е сред основателите на вестник "Стандарт" през 1992 г. и първи заместник-главен редактор в първите му години. Сега е един от най-изявените PR експерти не само в България, той е президент на Световната PR организация ICCO, създател и управител на едно от най-успешните български компании за публични комуникации M3 Communications Group, Inc. Бехар е член на борда на десетки местни и международни организации, преподавател в много международни университети, Председател на борда на Световния комуникационен форум в Давос, Швейцария.
- Г-н Бехар, вие сте един от създателите на „Стандарт", какви бяха мотивите и амбициите на екипа, положил началото на вестника през 1992 година?
- Бяха невероятни дни и месеци! От първия миг с главния редактор Валери Запрянов знаехме, че правим история, а свободата и мотивацията, които ни даваше издателят Краси Стойчев бяха уникални за времето си... И сега като си спомням за тези дни наистина ме побиват тръпки от вълнение. Искахме да направим свободен и независим вестник, но и двете понятия - все пак беше 1992 година - се изчерпваха с разбирането, че всеки може да пише каквото и както си поиска, стига да е проверил информацията си. В известен смисъл това беше и причината да правим наистина история.
Събирахме млади неизвестни журналисти, буквално от улицата. При нас идваха случайни студенти, чули за това, че се готви вестник и ги назначавахме веднага. След години те станаха едни от най-ярките имена на българската журналистика от 90-те години, някои все още управляват големи издания.
Беше ни втръснало много години партии и всякакви началници да ни командват и да ни учат, затова и с Валери измислихме едно от основните послания на вестника: "Стандарт не ви учи как да живеете, вие вече знаете!". Искахме по този начин да дадем глътка свобода на нашите читатели и да ни приемат като източник на новини и мнения, нищо повече.
Ако трябва да се върна отново 25 години назад, бъдете сигурни - бих изживял всяка една минута пак по същия начин. Един от най-незабравимите мигове в живота ми наистина е 10 август 1992 година. Валери отказа да отиде в печатницата в първите часове на деня веднага слeд полунощ, защото беше леко суеверен. Отидох аз с целия екип и когато първият, ама наистина първият брой на "Стандарт", падна от машината, го грабнах. Всички от екипа се подписаха на него, после го занесох в редакцията, където Валери стоеше сам в стаята си. Подадох му го, а той го изчете внимателно и написа в горния ляв ъгъл "Максо, връх си!". Сега оригиналът на този брой е на видно място в моя офис, откупих го на търг за доста пари на 15-годишнината на вестника, а сумата отиде за дарение към Музикалното училище в София.
- Защо избрахте точно това име на вестника, какви бяха другите предложения ?
- Когато един ден Валери ме срещна и ми каза, едва ли не под секрет, че има издател, който се интересува да направи интелигентен всекидневник и ме кани в екипа, името "Стандарт" вече се беше появило в обсъжданията и поне аз не чух други идеи. Струва ми се, че Краси Стойчев, който тогава живееше в Австрия, беше силно повлиян от умерения либерален тон на Der Standard и просто искаше да го пренесе в България. Повтаряхме си като мантра - правим интелигентен, спокоен, реферативен (не знам защо тогава натъртвахме на тази дума) либерален вестник... В първите броеве - според мен - читателите просто не можеха да разберат за какво става дума. Пазарът беше пълен с първите полутаблоидни жаргонни вестници, заглавията им ни се струваха маниерни и на моменти дори граматически извратени и ние с нашата скучна интелигентност бяхме близко до отчаяние... Издателите решиха да инвестират в телевизионна реклама, нещо невиждано дотогава за всекидневник. Ние самите излязохме с идеята да започнем страхотен нов продукт - 64-страничния "Неделен Стандарт" и така се наложихме само за няколко месеца на пазара.
- По какво „Стандарт" се отличаваше от другите вестници, освен по синята хартия ?
- Стартирахме като единствения вестник, в който двойно проверената информация беше закон. Синята хартия беше по-скоро маркетингов похват, но самите материали бяха върхова журналистика - всяка една дума беше мислена, всеки един препинателен знак беше на мястото си и значеше нещо. Държахме страшно много на качеството и нито една статия, дори кратка информация, не можеше да бъде публикувана без да бъде изчетена и подписана или от Валери, или от мен, а често пъти и от двама ни. Понякога езикът ни се струваше скучен и сух, спорихме с Валери, с Пенчо Ковачев, Орлин Филев, Юри Лазаров и Исак Гозес често до сутринта и се карахме люто на тази тема... Особено аз и Валери, понякога даже сърдити не си говорихме с дни, но не мога да кажа, че някой от нас е бил за по-таблоидния стил, а другия за по-сериозния... Понякога Валери беше за по-жаргонен израз, друг път - аз... Просто спорихме, защото искахме вестникът да бъде лидер, искахме да не учим нашите читатели как да живеяг, а да им даваме в ръцете смислен продукт и хубави четива. Отличавахме се с прекрасния екип, с много хъс и със самочувствието на лидери и новатори в българската журналистика.
Има и друго. В един момент започнах да обикалям света и при нас се появи невероятна поредица от интервюта, които бяха уникални и направиха вестника още по-популярен. Първото вестникарско интервю на цар Симеон Втори, легендите Лех Валенса и Вацлав Хавел, тогавашния испански премиер Фелипе Гонсалез, уникалния икономист и председател на тогавшната Югославска национална банка професор Драгослав Аврамович, помощник държавния секретар на САЩ Ричард Холбрук... Всички те отговаряха на въпросите ми на живо и техните послания чрез моето малко репортерско касетофонче достигаха до стотици хиляди читатели в България.
- С какво „Стандарт" може да се гордее най-много за тези 25 години ?
- Следя "Стандарт" много внимателно през тези 25 години. Вестникът, както и цялото ни общество и държава, мина през много върхове и несполуки, през различни политически залитания и настроения. Мина и през различни професионални експерименти - списания, регионални издания, притурки. Но никога не загуби добрия си тон, никога не свали нивото на журналистика, никога не стана поръчкова машина за унищожаване на бизнеси, никога не загуби доверие. Това е нещо, което е невероятно. Затова свалям шапка на всички, които успяха да продължат и неимоверно много да развият, това което започнахме преди 25 години.
- Как се промениха печатните медии от зората на демокрацията до днес ?
- Промениха се неузнаваемо. Промени се животът и "цунамито" на социалните медии помете цялата журналистика, защото една сутрин преди 12-13 години се събудихме и осъзнахме, че всеки човек се оказа с медия в ръцете, с място където може да публикува каквото си поиска. За всяко едно печатно издание беше невъзможно да излезе от стереотипите си и да се конкурира с електроните медии. Самите журналисти продължиха по инерция да се държат като институции без да разбират, че вече всеки може да ги конкурира и дори да ги задмине, стига да има какво интересно да каже.
- Мнозина предричаха, че книгите са обречени в ерата на интернет, но те оцеляха. Не са ли също толкова преувеличени и мрачните прогнози за бъдещето на вестниците ?
- Няма да оцелеят, нито вестниците, нито книгите. Но първо ще си отидат естествено печатните вестници. И не защото са лоши или непрофесионални. Причините са твърде прозаични. Ако един вестник ще се издържа само от реклама, то тогава цената му ще трябва да е - например - от 20 до 50 лева, просто защото рекламодателите естествено ще предпочетат да рекламират в социалните медии, а не във вестника. Не само защото е по-евтино, но главно защото рекламата онлайн е интерактивна и точно измерима. И аз го чувствам особено силно в моя бизнес сега. Всяка минута можем да дадем отчет на клиента, колко души са посетили неговата реклама, колко са кликнали на нея, колко от тях са я споделили... Това печатното идание - естествено - не може да го предложи и логично губи играта. Тук обаче искам специално да спомена, че "Стандарт" беше първият български всекидневник с онлайн издание, които следя много отблизо и то се развива превъзходно. Така че нито за минута сегашният мендиджмънт на вестника няма основания да се безпокои.
- Ако имаше десет Божи заповеди за журналистите, как щяха да звучат те днес ?
- Десет... Много ми се струват, но ще се опитам да ги формулирам.
1. Чети и учи много. Всеки ден, всеки час.
2. Проверявай по десет пъти един факт.
3. Бъди активен в социалните медии.
4. Поне веднъж в седмицата обсъждай това, което си написал с продавачката от бакалията отсреща.
5. Винаги, ама винаги бъди позитивен.
6. Цитирай задържително и най-незначителния източник.
7. Никога не нагрубявай обект на твоята публикация.
8. И във вестника пиши като в социалните медии: кратко, ясно, логично.
9. Вярвай само на фактите и на нищо друго.
10. Политическите пристрастрия са забранени.
Но всичките тези десет правила могат да бъдат събрани на практика само в едно - бъди професионалист!
* * * *
Как забраних пишещите машини и спрях да подписвам с "max"
"Стандарт" беше първият вестник в България с изключително модерна компютърна система, от която почти никой не разбираше как се ползва и защо всъщност трябва да я ползва. Никой освен мен вероятно и няколкото инженери, които често обикаляха коридорите по августовски потни и напълно безпомощни. Пишехме стотици статии и понеже колегите често забравяха някоя и друга команда, те просто изчезваха и всичко трябваше да се пише отначало. Цялата тази загуба на време изнервяше всички страшно много и един ден срещнах няколко от колегите да идват на работа рано сутрин с пишещите си машини.
- Сори, шефе, но предпочитаме да заложим на сигурността. Тези компютри ни скъсаха нервите, просто ги уволни и нещата ще тръгнат.
Не можех да повярвам, че млади хора могат да се предадат толкова бързо. Тогава, без да кажа дума, се прибрах в стаята си, включих моя си компютър и написах заповед номер едно във вестник "Стандарт". Подписах я и я занесох на портиера.
Заповедта гласеше: "Забранява се внасянето на пишещи машини в сградата на вестник "Стандарт". Надявам се... все още важи!
***
Правихме още първите броеве на вестника, наистина полагахме големи усилия да сложим ред в една модерна система, каквато нямаше нито един вестник тогава. Беше твърде революционна – да не принтираме текстовете, а всичко да минава през нашите очи от екраните на компютрите. Едва накрая, вече коригирани и готови за печат, текстовете идваха или при Валери, главния редактор, или при мен за подпис. За по-лесно и прегледно, а и да е по-разбираемо, подписвах го с "max", така дежурният редактор веднага разбираше кой от двамата е подписал материала. Пък и беше логично съкращение от името ми, много хора и досега се обръщат така към мен.
Няколко поредни дни обаче материали, които подписвах за печат, не се появяваха на следващия ден във вестника. Бях страшно учуден и идния ден буквално влетях в стаята на секретариата да попитам какво става. Легендарният дежурен секретар Свилен ме изгледа много сериозно и с присвити очи каза:
- Ами, шефе, виж сега, ти беше написал "мах" и аз естествено ги махнах, може още да са в кошчето даже. Другия път напиши "тур" и ще ги сложа във вестника...
Беше толкова абсурдно и в същото време вярно, че просто дадох кръгом, върнах се в стаята си и вече подписвах всеки материал с цялото си име.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
