"Врагове" - новият и най-добър досега игрален филм на Светослав Овчаров - ще се завърти по кината от 20 април. Международната му премиера беше на фестивала в Кайро – един от най-елитните в света. Черно-бялата лентата влезе в официалните селекции на други големи кинофоруми в Япония, Полша и България.

Историята се случва през пролетта на 1913 г. Балканската война. Група отчаяни български военни се опитват да пренесат по суша лодка, за да я превърнат в жива торпила и да потопят турски крайцер. Турските войници, с които се сблъскват по пътя си, от врагове стават техни съюзници. Противоречията между българите обаче се оказват по-силни от омразата към враговете. Пред камерите няма нито една жена, но затова пък мъжете са перфектни - Асен Блатечки, Иван Бърнев, Валентин Ганев, Христо Ушев, Леарт Докле, Стефан Мавродиев, Димитър Овчаров, Иван Савов, Синан Арслан, Хасан Гюней, Ивайло Димитров, Константин Соколов.

"Всичко беше трудно във „Врагове". Може би защото във филма се разказва за загубена битка. Или пък може би защото всички роли във филма са мъжки и няма дори една жена, та да облагороди отношенията. Филм, който би трябвало да струва три милиона, се снима трудно с три пъти по-малко пари. Удари ни ураган, който отвя декора в морето. Валя ни дъжд, който щеше да ни удави. Това не е хипербола. Цялата област беше под вода: всички реки бяха придошли. Газихме кал, в която си загубвахме ботушите. Прибирахме се след снимки и подире ни оставаха следи, като че са минали стадо глигани. Нали знаете, че след като стреляш по глигана, той винаги тръгва по посока на изстрела. В поведението на мнозина имаше подобно „глиганско поведение" – срущу огъня, срещу природата, срещу съдбата. Нито един актьор не каза и дума, въпреки, че момчетата прекараха един месец потопени в ледената вода. Де да знам, може би у всички се беше събудил някакав прастар инстинкт за оцеляване. Никой не се разболя, нямаше даже някоя банална настинка. Видях как хората, обеденени от желание за победа, могат да надминат себе си", каза преди официалната софийска премиера Светослав Овчаров.

Топ операторът Рали Ралчев, художниците Георги Тодоров–Жози и Елена Стоянова са изключителни съучастници на Овчаров в това приключение. Неслучайно "Врагове" вече има и сума ти награди - от „Златна роза" във Варна и "Златна сабя" във Варшава до „Сребриста чайка" в Бургас.

- Филмът „Врагове" не трябваше ли да се казва „Прашката на Давид", господин Овчаров?
- Среща ме стар кинаджия и ми вика: „Разбрах, че правиш филм за прашки. Дотам ли се докара - да снимаш истории за женски долни гащи!". Отначало помислих, че си прави майтап, но постепенно разбрах, че говори сериозно. Не се постарах да го оборя - нека остане с впечатлението, че съм минал в друг вид кино, в което наистина се говори за друг вид „прашки". И без това този вид кино се уважава повече.
Без майтап: Постепенно, докато снимахме, а и докато монтирах, разбрах, че филмът следва своята вътрешна логика и се отдалечава от това заглавие. Престана да бъде филм за подвиг и се превърна във филм за погибел. Самата Балканска война е история на подвиг, който се е превърнал в погибел. Погинал е националният идеал. Погинал е смисълът на живота на цяло поколение, израснало в свобода след 1878-ма. И защо? Защото ни изиграха „съюзниците разбойници"? Или защото коварната Русия не изпълни задълженията си като арбитър по териториалните спорове между съюзените християнски държави? Защото Европа безстрастно гледаше крамолата между довчерашните съюзници? Сигурно има по малко от всичко това. Но основната причина е в нас. В нас и само в нас. Ние можем да се преборим с враговете извън нас, но можем ли да преборим врага в себе си? Заради това филмът стана „Врагове".

- Всеки от тези мъже представя определена каста от първите десет години на 20 век в България – кой от тях ви лежи най-много на сърцето?
- Седмина са основните персонажи във филма. Между тях има щабен офицер, флотски офицер, доктор, двама селяни, ротен фелдфебел, свещеник. Българското общество в първите двайсет и пет години от свободното си съществувание бързо се разслоява. Но никога не успява да достигне до кастовостта на Русия, Германия или Полша. През 1913-та дори и да са второ поколение интелигенти, всички българи са в душата си селяни. Това всъщност е изключително ценно качество. Те са запазили у себе си култ към работата. Всички тръгват на война с чувството, че войната е работа. А работата е свещена: тя ни храни, тя осигурява ежедневието ни, тя осигурява бъдещето. Заради това работата (в случая - войната) трябва да се свърши по най-добрия възможен начин. Ние, българите, сме много силни, когато виждаме конкретните резултати от труда си. Заради това в първия месец на войната българската армия буквално лети на крилата на победата. Щом войната се затяга, щом не виждаме ден за ден резултата от усилията си, положението се променя...
Всички персонажи в този филм са ми мили, защото намирам у всеки от тях по нещо от народа си. Прагматизмът на Фелдфебела, екзалтираността на Мичмана, параноичността на Поручика, скептицизмът на Доктора, дебилната доброта на Арабията... Актьорите, независимо дали са начеващи като Леарт Докле, Димитър Овчаров и Христо Ушев, или звезди като Вальо Ганев, Иван Бърнев, Стефан Мавродиев и Асен Блатечки, участват в тези роли от сърце и душа. Те така стабилно се намърдаха в кожите на своите персонажи, че по време на снимки се обръщаха един към друг не със собствените си имена, ами с имената си от филма. Това сигурно е част от колективната лудост която обгражда всеки филм, в който се участва на 150 процента.

- Казвате, че докато сте снимали, ви е ударил ураган и сте преживели наводнение...
- Това не е метафора. Заваля дъжд, задуха вятър. Въпреки това в четири сутринта художникът Георги Тодоров–Жози, отиде до декора, за да види дали можем да снимаме. Върна се и каза: „Дъждът вали хоризонтално. Не знам дали върши работа за филма". Същия ден преляха всички реки в Бургаско – Ропотамо, Велека, Дяволска... Всички. Ако си спомняте – загинаха хора, удави ги потопът. Всичко това беше съпроводено с ураганен вятър. Вятърът отнесе палатките от военния лагер, който бяхме построили някъде къде Турция. Сигурно и до днес там продължава разследване защо от небето валят български военни палатки... Като казах Турция - в най-окаяно положение в този момент се оказаха двамата ни турски актьори. Те пристигнали на автогарата в Бургас. Едва успели да слязат от автобуса и да преджапат до офиса на фирмата си превозвач. Наоколо – докъдето им видят очите – потрошени дървета, клони и вода. Завалиите - за пръв идваха в България и ги посреща пустош! Никой не ги чака (как да стигнем до Бургас, когато реките бяха прелели?!) Отникъде взорът надежда не види! И по телефона не могат да се свържем, защото повечето оператори бяха аварирали. Те седят в неведение в Бургас, ние стоим в неведение на брега на придошлата Ропотамо. Само дето не допряхме да си пращаме гълъбова поща. Едва ги издирихме, та да успее някой да ги прибере на сушина в Бургас, докато спаднат реките. След това драматично начало двамата турски актьори се вписаха в екипа доста бързо. Накрая на снимките не искаха да си ходят...

- Колко „Слепи съботи" трябва да преживее нацията, за да спре да губи разума си?
- Ние сме разумен и трезв народ. Даже прекалено трезв. Не съм го казал аз – казал го е Алеко: Трезвен до безчувственост. Да, преживявали сме кратки мигове на „пиянство на един народ", но много по-дълго сме живяли в „тежък национален махмурлук". А, знаете, когато някой е махмурлия, винаги се кълне, че никога повече няма да кусне алкохол. Балканската война е такъв миг на национално опиянение. След краха в края на войната ние дълги години се каем за изживените красиви дни. Това се повтаря периодично в историята ни. „Мъчен от спасители" е казал за нас, българите, Алеко преди сто двайсет и три години. Няма как да бъде казано по-ясно и просто.

- Във вашия игрален дебют „Юдино желязо" се появяват Радой Ралин и Тодор Андрейков – какви хора бяха те и защо днес няма много от тяхната порода?
- И Тони, и Радой лесно се съгласиха да участват. Като се има предвид, че това беше дебютният ми филм, направо им се чудя на акъла! Всъщност целият филм се разказва от името на един латернаджия – Радой Ралин. И се снима от един фотограф – Тони Андрейков. По онова време те бяха хората, които олицетворяваха Словото и Картината – не напразно пиша двете думи с главни букви. Макар и по различен начин, но и двамата бяха неистови човеци - така живееха живота си. Дълги години, като ме видеше в четвърта читалня на Народната библиотека, Радой се провикваше от вратата: „Овчаров, мокриш ли котето?!" и цялата читалня се извръщаше да види кой е този, когото Радой така сърдечно поздравява... С Тони Андрейков се видяхме в НДК на прожекция на тъповат френски филм. Той поклати глава и каза: „Е, добрите филми предстоят!" На другия ден не беше вече жив. Убеден съм, че добрите филми винаги предстоят. Тони Андрейков не може да каже нещо, което да не е вярно.

- Разкажете случка от снимките на „Мера според мера", където вие сте актьор?
- Актьор? Е, това е силно казано. Георги Дюлгеров засне в „Мерата" целия ни клас - ние бяхме негови студенти. Тъй като Дюлгеров е способен да заразява всички с безпримерния си ентусиазъм, и ние участвахме във филма така „На ура!" Снимките бяха колективно бълнуване наяве. Всички - от Дюлгеров и Руси Чанев, та до последният човек от масовката - вярвахме фанатично, че участваме в нещо голямо. И бяхме прави – „Мера според мера", според мнозина, е най-добрият български исторически филм на всички времена.

- Кога и как разбрахте, че искате да се отдадете на киното?
- Права сте - на киното „се отдават". Изразът често се употребява в плътския смисъл. А има хора, на които пък киното им „се отдава". Зависи откъде ще го погледнеш. Не съм склонен да говоря за работата си във високопарен стил. Киното си е работа. Да сте чули някой стругар да говори за работата си в приповдигнат тон?

- На какво ви научи Младен Киселов, един от вашите даскали във ВИТИЗ?
- Младен имаше брилянтно чувство за хумор. Можеше да разкаже всяка ежедневна случка така, че да се съсипеш от смях. Едновременно с това беше безмилостен към глупостите, които сътворявахме като студенти. Веднъж, вече завършвахме, го срещнах на уличката зад Народния театър. Току-що бях разбрал, че спират филм, който се надявах да снимам. Оплаках му се. Младен каза: "Първо: Отнасяй се с чувство за хумор към неуспехите, защото иначе за няколко години ще си свършен от омраза към света. Второ: Помни такива случки. Един ден ще можеш да ги използваш." Както виждате – запомнил съм съвета му – разказвам Ви тази случка.

- Вашата истина за бг киното тук и сега?
- Българската култура и в частност киното е единствената разпознаваема с добро българска „стока" по целия свят. Нали не сте чули някой да споменава ежедневно в положителен аспект политическите ни мъже, например?

- Какво ще кажете за вечните скандали, които гарнират всяка сесия на НФЦ? Или за крамолите около вечния председател на СБФД Иван Павлов?
- Скандалите обикновено се организират от хора, които нямат друг начин на изразяване. Със сигурност системата не е безгрешна, но трябва да се научим да печелим и да губим с достойнство. На втория Ви въпрос не мога да отговоря. Не членувам в СБФД. Киното не се нуждае от организационен живот. То е самотно занимание.