За България е добре Скопие да гледа към ЕС

Договорът дава шанс на Македония да излезе от лъжите, в които се оплете, казва доц. д-р Александър Йорданов

За България е добре Скопие да гледа към ЕС | StandartNews.com

Какво ще се промени в отношенията между България и Македония след като днес бъде подписан дългоочаквания договор за добросъседство между двете държави ? Кои са подводните камъни в тази балканска сага и какво да очакваме оттук нататък ? Потърсихме отговорите от доц. д-р Александър Йорданов, който беше посланик в Република Македония (2001-2005) и продължава да следи ситуацията в бившата югорепублика.

– Г-н Йорданов, защо договорът за добросъседство между България и Македония, който трябва да бъде подписан днес, предизвика толкова бурни реакции в Скопие ?

- Всъщност противници на договора има, както в Македония, така и в България. Зад кулисите пък стискат палци за евентуален провал антиевропейски и антинатовски среди в Белград и в Москва. Не случайни в този контекст бяха жестовете на руския президент Владимир Путин към „македонската земя" и случилото се през историята върху нея, направени на 24 май тази година. Официален Белград не гори от желание да види гърба на бившата си „бановина" изпреварила го по пътя на европейското и натовското членство. Официална Москва си има своя политическа стратегия, която не гледа с добро око на разширяването на НАТО и ЕС на Балканите. А един добросъседски договор между България и Република Македония безспорно дава нов тласък на евроатлантическия интеграционен процес в региона. Затова и още в преамбюла на договора много ясно е записано, че неговата цел е „успешната подготовка на Република Македония за присъединяването й към Европейския съюз и НАТО". Но едва ли е необходимо тепърва да се убеждаваме, че да бъдеш член на ЕС и НАТО е като да улучиш шестица от тотото без при това да си пускал фиш 70 години. Затова и политиците в Македония нямат моралното право да лишат гражданите на своята страна от възможността за печалба.

- Защо точно сега, след толкова години на протакане и преговори без особен успех, изведнъж договорът се превърна в приоритет?
- Съвместната декларация между премиерите на двете държави Иван Костов и Любчо Георгиевски
от 22 февруари 1999 г. дълги години бе интерпретирана в смисъл, че между двете държави няма спорни и нерешени въпроси. В действителност въпросите съществуваха, но в зависимост от политическата ситуация бяха „приспивани".
Вярно е, че имаше положителни промени през първите няколко години след подписването ѝ. Отриха се културни центрове, имаше диалог и чуваемост, провеждаха се редовно срещи на високо равнище, започна възстановяването на българските военни гробища в Македония, макар и с мъка български фирми инвестираха в Македония. Но т.нар. „македонизъм", разбиран като антибългаризъм в постоянно действие, продължи да вири рога.

- Доколко сегашният договор за добросъседство може да изчисти стари спорове ?
- Междудържавните договори не решават научни въпроси, те не дават отговори на „романтични вълнения", не поставят като с магическа пръчка истината на мястото на лъжата. Те само дават шанс на разбирателството и добросъседството. Отварят врата, но кой ще мине през нея тепърва ще разберем. Факт е, че договорът предвижда създаването на „пропускателен пункт" – т.нар. „Съвместна мултидисциплинарна експертна комисия на паритетен принцип по исторически и образователни въпроси". Какво тя ще „пуска" и „спира" тепърва ще научаваме. Логично е да очакваме, че ще пуска да мине истината и ще възпира лъжата.

- Каква роля ще изиграе договорът по спорния въпрос за т. нар. македонски език и нация ?
- Договорът не решава никакви спорни отношения. Той е само възможност те да бъдат решени. Сблъскваме се с парадокс, който има дълголетна брада. И той е, че на антибългарските среди в Македония им е необходим знак, жест, ход, изявление, „договор", който те да изтълкуват като политически акт на признаване на македонска нация, македонски език, македонска история, македонски народ. Защото е очевидно, че те самите не вярват на това, което е записано в македонската конституция. И искат и някой друг, отвън, да изрече сакралното „признаване", т.е. да повтори написаното в тяхната конституция.
Това „желание" от една страна е провокационно, защото никоя уважаваща себе си държава не се занимава с подобни „признавания" , а от друга – е израз на зле прикрита дълголетна гузност. Защото, за да искат от България нещо, което не иска от нас никоя друга държава, означава, че самите те са се оплели в собствените си измислици и лъжи като пилета в кълчища, и сега чакат България да ги отплете. Смятат, че ако им признаем калчищата и Македония ще цъфне и върже.
Но, който сам се е оплел сам трябва да се разплете.
Договорът му дава тази възможност. Ако например си учил години наред лъжата, че Самуил е македонски цар сега ще трябва да се отплетеш от нея. Ако си пропуснал да научиш, че Щабът на Илинденското въстание в Крушево е бил в български дом, в българския квартал, при това на известен български писател, сега ще го научиш. Ако си забравил, че това въстание е общобългарско въстание, сега ще си припомниш.
Но договорът отразява днешни политически реалности, а не исторически спомени. Той не е учебник. Той е договор между държава с многовековна история, каквато е България, и една млада държава, чиято независима държавност е твърде кратка. Но в текста на договора, това е характерно за международното право, двете държави застават в равна позиция, в дисциплинирано отношение на уважение към основните си закони – конституциите. И в този контекст трябва да се разчитат и понятия като „народи" и „езици" в договора.

- Какво ще правим с общата история между България и Македония, чийто прочит досега винаги завършва със скандал ?
- Изразът „обща история" обединява в едно понятие събития и личности, свързани с българската държава и нейната история, но протекли, родени или осъществили дейност, главно на територията на която днес се разполага държавата Република Македония. Събитията са много – от създаването на Охридската книжовна школа, през възрожденските просветители до борбите за освобождение от османско владичество. Днешните българи и македонци е логично да почитат заедно това велико минало и да приемат спокойно, а не нервно, фактът, че тогава не е имало македонска държава и че много от личностите в „общата история" са се самоопределяли като българи. А езикът на който са творили е бил български. Но, когато в договора се говори за „обща история", става дума не за научна интерпертация, а за държавническо уважение към общото, което са преживели хората, живяли в миналото или работили върху тази територия.
А учените ще кажат дали, когато Кирил Пейчинович от тетовското село Теарце, пише, че е написал книгата си на "препростейшим и некнижним язиком Болгарским" е бил духовен будител или „глупав човек", който не е знаел на какъв език говори и пише. Нека учените да преценят прости ли са били братята Димитър и Константин Миладинови като са нарекли сборника с песни, които са събрали и издали, „Български народни песни". Нека учените да преценят дали войските на Василий Българоубиец са убивали и ослепявали българи или воини от друг народ. И пак учените нека преценят кой народ има предвид поета Александър Караманов от Радовиш, когато през 1943 г. в стихотворението си „Народът" ни казва, че неговият народ е този, който „чува на Левски гласът", „вижда на Ботев метежният лик", „помни лъчите на Златния век", а в друга творба допълва: „и на „Паисий великия план".
- Според договора съвместна експертна комисия ще работи за обективното тълкуване на историческите събития. Възможни ли е изобщо българи и македонци в тази комисия да стигнат до компромис ?
- Противоречия естествено ще има, защото македонската наука от десетилетия изкривява, лъже, крие историческата истина за събития, личности, литературни произведения. Сега ще трябва да даде заден ход. Не можеш например да издаваш романа на Димитър Талев „Железният светилник" и да заличаваш в него името „българин, българи", както направи покойният Трайче Кръстески. Не може да правиш ежегодно поетически празници на името на Александър Караманов, а да криеш 70 години в архива творба като „Народът".

- Кои са новите моменти в договора спрямо декларацията от 1999 г. ?
- Новото е член 12, който предвижда създаването на съвместна междуправителствена комисия. Като „ново", както посочих, може да се изтълкува категоричното стъпване върху понятийната система на конституциите на двете държави. Понятия като „народ" , „история" и „езици" се четат не като излезли от учебник по история или литература, а като написани в правен акт – конституцията.

- Записаната формулировка, че договорът ще бъде подписан на конституционния език на Македония, означава ли, че България признава македонския езика?
- Повтарям отново. С този договор се признава единствено конституционната реалност и нищо друго. Затова и формулата за подписването му е същата като тази от 1999 г. – на „македонски" и на „български" език, според конституциите на двете държави. Така пише в тях. И това изчерпва въпроса. Днешните граждани на Македония имат пълно основание да наричат своя език „македонски", така, както хърватите наричат своя език „хърватски", бошняците – босански, черногорците – черногорски. Като политически факт „македонския език" съществува от 1945 г., когато е кодифициран и обявен за официален език на Народна република Македония. За науката той си остава диалектен букет от западнобългарски говори. Затова е и много трудно да срещнете в днешна Македония двама души, които да говорят един и същ „македонски" език. Ако единият каже „се разбира", другият ще отвърне „разбира се".

- След подписването на договора ще успеят ли двете страни най-после да имат нормални прагматични отношения?
- Искрено се надяваме. Сътрудничеството ни изостава в почти всички области. Най-важно е да се развие транспортната инфраструктура между двете държави. И повече български фирми да инвестират в Македония. Предаването на опита в европейската интеграция също би било ценен подарък за Македония. Обща стратегия за отбрана в рамките на НАТО – също е израз на прагматизъм.

- Какъв интерес има България от това Македония и Западните Балкани да имат стабилна европейска перспектива?
- България, както обичаше да казва покойната Доста Димовска – политик от ВМРО-ДПМНЕ и пръв директор на македонския културен център в София, България трябва да е като локомотив, който изтегля композицията на Западните Балкани в Европа. Стабилната европейска перспектива на Западните Балкани означава и стабилност на европейското членство на България, сигурност на границите, свобода за движението на хора, стоки и капитали.

- Какво очаквате да се случи по време на българското председателство на Съвета на ЕС по линия на приближаването на Македония до Евросъюза ?
- България по-ясно да артикулира политиката си на подкрепа за европейското членство на региона. Да не пропусне да каже ясно на Сърбия, че пътя към европейско членство минава по-напред през членството в НАТО. Да окуражи и Черна гора, и Македония, и Албания, и Босна и Херцеговина, и Косово. Успехът на самата България е аргумент в подкрепа на политиката на евроатлантическа интеграция.

- Какво може да направи страната ни, за да подпомогне разрешаването на спора за името между Гърция и Македония в бъдеще?
- България е признала Република Македония с нейното конституционно име. Отстъпление от тази позиция нямаме основание да правим. Затова и не е добро дипломатическо решение сами да се „бутаме между шамарите". Скопие и Атина сами трябва да намерят решението. Още повече, че то се търси чрез посредничеството на ООН, където продължава да е в сила единствено името Бивша югославска република Македония.

Вижте всички актуални новини от Standartnews.com

Автор Спорт
Коментирай